На Пит му бе трудно да събере всички парчета на мозайката заедно. Един исторически случай, в който той безпрекословно бе вярвал като в евангелие, сега му се разкриваше като измама, и трябваше да напрегне цялата си воля, за да запази ясно съзнание.
— Каква е била незабавната реакция на Стантън след отвличането на Линкълн? — попита той.
— За съжаление на Линкълн, Стантън е първият, на когото е било съобщено от оцелелите телохранители на президента. Той е предвидил паниката и хаоса в страната, ако разберат, че нейният президент е бил отвлечен от врага. Бързо покрива нещастието с булото на секретността и написва своето секретно послание, което оставя в запечатан плик. Отива още по-далеч, като казва на Мери Тод Линкълн, че съпругът й е с тайна мисия в главната квартира на генерал Грант и няма да се върне няколко дни.
— Трудно е да се повярва, че не се е разчуло — каза скептично Джордино.
— Стантън е бил човекът, от когото най-много са се страхували във Вашингтон. Ако той те е заклел да пазиш тайна, ще си мълчиш, за да умреш спокойно. В противен случай, той ще се погрижи да млъкнеш завинаги.
— Не е ли било възможно да се разчуе за отвличането му, когато Дейвис е съобщил за това на Съюза и е поставил свои условия за преговор?
— Стантън е бил проницателен. Предвидил е намеренията на Конфедерацията няколко часа след отвличането на Линкълн. Затова е наредил на съюзния генерал, командващ отбраната на Вашингтон, когато пристигне куриер на Дейвис с бял флаг, да бъде отведен незабавно при него. Нито вицепрезидентът Джонсън, нито държавният секретар Уилям Хенри Сюърд, нито някой от членовете на кабинета са знаели какво се е случило. Стантън тайно отговаря на предложенията на президента Дейвис и шумно отхвърля всякакво споразумение, предлагайки на Конфедерацията да прави каквото си иска с Линкълн. Дейвис бил смутен, когато получил отговора на Стантън. Представете си неговата дилема. От една страна, Конфедерацията гори около него. Той държи лидера на целия Съюз като заложник. Високопоставен член на правителството на Съединените щати му казва, че не го е грижа какво ще правят с пленника и че те могат да постъпят както си искат с Линкълн. Дейвис разбира веднага, че съществува реалната заплаха да бъде обесен от викторианските янки, ако се предаде. От големия план да спасят Юга нищо не излиза. Тогава Дейвис решава да качат Линкълн на борда на „Тексас“ като затворник. По този начин той се надява да премине с кораба успешно съюзната блокада, като спаси златото на конфедералното съкровище и продължи да държи Линкълн в ръцете си при едни бъдещи преговори без участието на Стантън. За съжаление, нищо от това не се осъществява.
— Стантън инсценира убийството и „Тексас“ изчезва с пълен товар. Никой не знае по-нататъшната съдба! — заключи Пит.
— Да — потвърди Пърлмутър. — Осъден след войната за две години, Джеферсън Дейвис никога не говори за отвличането на Линкълн от страх да не бъде убит.
— Как осъществява инсценировката на убийството? — попита Джордино.
— Няма нищо странно в американската история — отговори Пърлмутър. — В действителност Стантън наема Джон Уилкис Бут да ръководи и осъществи измамата. Бут познава един актьор със същия ръст и слабо тяло като на Линкълн. Стантън посвещава генерал Грант в тайната и заедно подхвърлят версията за тяхната среща с Линкълн след обяд. На тази среща Грант кани президента в театър „Форд“. Агентите на Стантън уведомяват Мери Тод Линкълн, че поради тайната мисия на съпруга й мнимият Линкълн ще дойде да я вземе и отведе в театъра. Тя приема поканата и й е твърде любопитно да види мъжа, който ще замени съпруга й.
— В театъра актьорът приема ръкоплясканията от присъстващите, които са достатъчно далеч от президентската ложа, за да различат истинския президент. Бут извършва своя акт, застрелвайки неочаквано актьора отзад в главата, преди да седне в ложата. След това бедният нещастник бива изнесен на улицата с кърпа на лицето, за да не го разпознаят зрителите. После умира. Точно по плана на Стантън.
— Но нали е имало свидетели на самото смъртно ложе? — възрази Пит. — Военни лекари, членове на кабинета му, негови съветници.
— Лекарите са били приятели и агенти на Стантън — каза Пърлмутър. — Но ние никога няма да узнаем защо другите са мълчали. Стантън не говори за това.