Докторът настръхна, когато жълтите фарове на една стара кола — уникат се изпречиха пред погледа му. Колата се движеше по неравната улица, нейната елегантна розово-пурпурна външност изглеждаше странно между мрачните и строги глинени постройки. Имаше блясъка на благородната елегантност на 1936 година, един Авион Вуазин Седан.
Дизайнът на колата беше странна комбинация от аеродинамичните форми преди Втората световна война, кубизма и Франк Лойд Райт. Тя беше с шестцилиндров двигател с висящи клапани, което я правеше безшумна и лесна за обслужване. Изработена с безупречни технически качества, тя някога принадлежеше на генерал-губернатора, когато Мали беше територия на Френска Западна Африка.
Мадани познаваше колата. Почти всеки градски жител на Мали познаваше колата и нейния собственик и изпадаше в нервна възбуда, когато тя минаваше. Докторът установи, че колата бе следвана от военна линейка, а той се опасяваше именно от това. Излезе напред и отвори задната врата на спрялата безшумно кола.
Един военен офицер от висок ранг се измъкна от задната седалка и изправи неподвижно мършаво тяло в ушита по поръчка униформа, чийто ръбове така бяха изгладени, че биха могли да срежат парче масло. Противно на другите африкански лидери, които се кичеха с маса отличия по униформата си, генерал Затеб Казим носеше само една зелена лента върху предната страна на армейската си куртка. Около главата си носеше умален модел на „литам“ — тъмносиния яшмак на туарегите. Лицето му имаше тъмношоколадов вид и характерните черти на мурите, а очите бяха малки топазени точки, заобиколени от огромно бяло поле. Той можеше да се нарече привлекателен, но същото не можеше да се каже за неговия нос. Носеше големи мустаци, които пресичаха бузите му.
Генерал Затеб Казим изглеждаше като добър негодник от стар анимационен филм на Уорнър Брадърс. Не съществуваше друг начин да бъде описан.
Той излъчваше самоувереност, когато помпозно изтупа малко петно прах от униформата си. Удостои присъствието на доктор Мадани с небрежно кимване.
— Готов ли е да бъде преместен? — попита Казим с премерен тон.
— Господин Феъруедър напълно се е възстановил от своето изпитание — отговори Мадани — и е изцяло спокоен.
— Никой ли не го е виждал, нито разговарял с него, откакто го доведе французинът?
— Феъруедър беше лекуван единствено от мен и от една медицинска сестра от племето тукулор, която говори само диалекта на фелахите. Той не е имал никакъв друг контакт. Аз също така спазвах вашите указания и му осигурих самостоятелна стая извън болничното отделение. Мога да добавя, че всички документи за неговия престой са унищожени.
Казим изглеждаше доволен.
— Благодаря, докторе. Благодарен съм ви за сътрудничеството.
— Мога ли да попитам къде ще го отведете?
Генералът се усмихна мъртвешки.
— В Тебеца.
— Не там! — смотолеви мигновено Мадани. — Не в златните мини в наказателното селище Тебеца. Само политически изменници и убийци са осъдени да умрат там. Този човек е чужденец, с чуждо гражданство. Какво е извършил, за да му се отрежда бавна смърт в мините?
— Това има малко значение.
— Какво престъпление е извършил?
Казим изгледа Мадани от горе до долу, сякаш докторът бе някакво досадно насекомо.
— Не питайте! — каза студено генералът.
Ужасна мисъл споходи Мадани.
— А французите, които намериха Феъруедър и го доведоха тук!
— Ще имат същата съдба!
— Никой няма да издържи повече от няколко седмици в мините.
— По-добре, отколкото просто да ги екзекутираме — отвърна Казим. — Нека поработят малко време, изоставяйки жалкия си живот, като вършат нещо полезно. Добивът на злато е добър за икономиката ни.
— Вие сте твърде чувствителен човек, генерале — каза Мадани, раздразнен от своята сервилност. Садистичната власт на Казим, като закон — правосъдие и палач, беше факт в живота на Мали.
— Щастлив съм, че сте съгласен, докторе. — Той изгледа Мадани, сякаш беше подсъдим. — В интерес на сигурността на страната ни е да забравите господин Феъруедър и да заличите от паметта си неговото посещение.
Мадани промълви:
— Както желаете.
— Дано нищо лошо не сполети вашите хора и вашата стока.
Мисълта на Казим беше ясна за доктора. Думите от номадския ритуален поздрав попаднаха точно в целта. Мадани имаше голямо семейство. Колкото по-дълго пазеше мълчание, толкова по-дълго щяха да живеят в мир. Обратното не беше възможност, която той желаеше да се осъществи.