Тя каза:
— Имаш ужасно отвратителната дарба да ме увещаваш да те пусна в леглото си, Карса Орлонг. Е, добре, ела. Само не бъди груб.
— Груб съм само с тези, които заслужават.
— А ако дните на тази връзка са преброени?
— Преброени са — отвърна й той и се ухили. — Но не и нощите.
Смрачаваше се. Далечните камбани на града смътно прогласиха скръбта им, а в окъпаните в синя светлина улици и улички завиха кучета.
Стоеше в сенките, в най-закътаната стая в двореца на градския владетел и видя как той се отдръпна от камината и изтупа пепелта от ръцете си. Не можеше да има съмнение в наследената кръв, а бремето, което бе носил баща му, сякаш бе натежало като старо наметало върху изумително широките рамене на сина. Никога нямаше да може да разбере такива същества. Готовността им за мъченичество. Тежестите, с които измерваха собствената си стойност. Волята им да прегърнат дълга.
Той се смъкна в стола с високия гръб, изпъна крака и мъждукащата светлина на пламъците от съживения огън заблиза металните пъпки по високите му до коленете кожени ботуши. Отпусна глава назад, притвори очи и заговори:
— Качулатия знае как успя да влезеш тук и си представям как Силана настръхва точно в този момент, но ако не си тук, за да ме убиеш, на масата вляво от теб има вино. Налей си.
Намръщена, тя излезе от сенките. Изведнъж стаята й се стори твърде малка, стените заплашваха да я затиснат. Да изостави така драговолно небето заради тежък камък и почернели греди… не, изобщо не можеше да разбере това.
— Само вино?
Гласът й бе малко хрипкав — от много време не беше прибягвала до него.
Издължените му очи се отвориха и той я изгледа с непресторено любопитство.
— Предпочиташ?
— Ейл.
— Съжалявам. За ейл ще трябва да слезеш до кухнята.
— Кобилешко мляко тогава.
Веждите му се вдигнаха.
— Долу до дворцовата порта, завиваш наляво и вървиш около петстотин левги. И това е само предположение, имай предвид.
Тя сви рамене и пристъпи към камината.
— Дарът се бори.
— Дар ли? Не разбирам.
Тя посочи пламъците.
— Аха. Е, стоиш в дъха на Майката Тъма… — Изведнъж се сепна. — Тя знае ли, че си тук? Но пък… — Отново се отпусна. — Как би могла да не знае?
— Знаеш ли коя съм? — попита тя.
— Имасс.
— Аз съм Апсал’ара. В своята нощ в Меча, единствената му нощ, той ме освободи. Намери време за това. За мен. — Усети се, че трепери.
Той продължаваше да я гледа.
— И си дошла тук.
Тя кимна.
— Не очакваше това от него, нали?
— Не. Твоят баща… нямаше причина за съжаление.
Той стана, отиде до масата и си наля вино. Вдигна чашата и се загледа в нея.
— Знаеш ли… Дори не го искам това. Необходимостта… да правя нещо. — Изсумтя. — Няма причина за съжаление, но…
— Те го търсят в тебе. Нали?
— Дори в името ми ще го намериш — пак изсумтя той. — Нимандър. Не, не съм единственият му син. Нито дори любимият — не мисля, че имаше любими синове. И все пак… — Махна с чашата в ръката си. — Ето, че седя в неговия стол, пред неговия огън. Този дворец е като… като…
— Неговите кости?
Нимандър потръпна и извърна очи.
— Твърде много празни стаи, това е.
— Трябват ми някакви дрехи — каза тя.
Той кимна разсеяно.
— Забелязах.
— Кожи. Коприни.
— Възнамеряваш да останеш ли, Апсал’ара?
— До теб, да.
Той се обърна и я погледна с нещо като изненада, ако изобщо можеше да е изненадан от нещо.
— Но няма да съм негово бреме — добави тя.
Кисела усмивка.
— Мое значи?
— Назови най-близките си съветници, господарю.
Той изгълта половината вино и остави чашата на масата.
— Върховната жрица, обречена на целомъдрие, и се боя, че това не й помага. Скинтик, брат. Десра, сестра. Корлат, Спинок, най-доверените слуги на баща ми.
— Тайст Андий.
— Разбира се.
— А онзи долу?
— Онзи?
— Съветваше ли те той някога, господарю? Стоиш ли до решетките в прозорчето на вратата, за да гледаш как мърмори и крачи напред-назад? Изтезаваш ли го? Ще ми се да знам, че ще служи.
Видя неприкрития гняв на лицето му.
— Какво, моят шут ли искаш да бъдеш? Чувал съм за такива роли в човешките дворове. Ще ми срежеш жилите на краката и ще се смееш, когато залитна и падна? — Озъби се. — Ако ще си лицето на съвестта ми, Апсал’ара, не трябваше ли да си по-хубава?