— Ела при огъня, любима — извика теблорът, — и пийни малко чай. Има истински листа чай в него и мирише хубаво.
Ралата разтърка слепоочията си и се обърна.
— Не съм ти любима. Не съм на никого. И никога няма да съм.
Видяла полуусмивката на лицето на Драконъс, докато хвърляше бучка суха тор в огъня, и се намръщи.
— Невъзпитано е — заяви тя, след като се приближи, клекна и взе подадената й от тоблакая чаша, — да говорите на език, който не разбирам. Може да кроите да ме изнасилите и убиете, откъде да знам.
Воинът повдигна вежди.
— Хайде сега, защо да го правим? Освен това Ублала те ухажва.
— По-добре да се откаже. Не го искам.
Драконъс сви рамене.
— Опитах да му обясня, че повечето от това, което наричаме „ухажване“ се свежда просто до това да си наблизо. Виждаш го всеки път, щом се обърнеш, докато компанията му не стане за теб нещо съвсем естествено. „Ухажването е изкуството да растеш като плесен по този, когото искаш.“ — Замълча и се почеса по четинестата брадичка. — Не мога да твърдя, че наблюдението е мое, но не помня кой го каза първи.
Ралата се изплю в огъня, за да покаже отвращението си.
— Не сме всички като Хетан, знаеш ли. Тя твърдеше, че преценявала привлекателността на един мъж, като си представи как се вторачва в зачервеното му лице и опулените очи. — Изплю се отново. — Аз съм Скинкът, кълцащата кожа, убиец, събирачка на скалпове. Когато погледна мъж, си представям как ще изглежда, като му одера кожата от лицето.
— Не е много мила, нали? — каза Ублала.
— Старае се упорито, искаш да кажеш.
— Кара ме още повече да ми се ще да я тръшна.
— Така действат тия неща.
— Голямо мъчение. Не ми харесва. Не. Ама никак. Ох, ще отида да си излъскам боздугана.
Ублала се надигна и се затътри тромаво настрани от огъня, а Ралата зяпна след него. Тихо, на езика на Белите лица, Драконъс измърмори:
— Имаше го предвид буквално, между другото.
Тя го изгледа накриво и изсумтя:
— Разбрах го това. Няма ум за нещо друго. — Помълча малко и подхвърли: — Бронята му изглежда скъпа.
— Скъпо струва, да, Ралата. Той я носи добре, по-добре, отколкото би могъл да се надява човек. — Кимна, по-скоро на себе си, и добави: — Мисля, че ще държи здраво, когато дойде моментът.
Спомни си как този воин бе убил Секара Омразната — прекърши й врата. Лекотата на жеста, как я беше прегърнал сякаш, за да я задържи да не падне — все едно, че безжизненото й тяло все още се е вкопчило в нещо като достойнство. Не беше лесен за разбиране този мъж.
— Какво търсите двамата? Пътувате на изток. Защо?
— Има злочести неща на света, Ралата.
Тя се намръщи.
— Не знам какво значи това.
Драконъс въздъхна и се загледа в огъня.
— Настъпвала ли си някога нещо неволно? Пристъпиш навън през прага и изведнъж нещо изпука под стъпалото ти? Какво беше? Насекомо ли? Охлюв? Гущерче? — Вдигна глава, впи в нея тъмните си очи и въглените се отразиха в тях със смъртнобледа светлина. — Не си струва да се замисляш, нали? Такива са приумиците на живота. Мравка, бленуваща за война, оса, поглъщаща паяк, гущер, дебнещ осата. Всички тези драми и хрус — всичко свърши. Какво да кажеш на това? Нищо, предполагам. Ако имаш сърце, ще си отмериш малка доза угризение и разкаяние и ще продължиш по пътя си.
Тя поклати глава объркана.
— Настъпил ли си нещо?
— В известен смисъл. — Той разбута жаравата и се загледа в блъвналите нагоре искри. — Все едно. Няколко мравки оцеляха. Няма край за тези малки негодници всъщност. Бих могъл да смажа хиляда гнезда под петата си и ще е все едно. Така е най-добре да се мисли за това, честно. — Погледна я отново в очите. — Прави ли ме това студен? Питам се, какво оставих зад себе си в онези вериги, все още оковано там, гъмжилото от жалки добродетели… все едно. Имам странни сънища напоследък.
— Аз сънувам само за възмездие.
— Колкото повече сънуваш едно определено и приятно нещо, Ралата, толкова повече избледнява. Ръбовете се изтъркват, лустрото избелява. За да оставиш зад гърба си такива натрапчиви идеи, сънувай ги по-често.
— Говориш като старец, като баргастки шаман. Гатанки и лоши съвети, Онос Т’уулан беше прав да ги премахне всички. — Едва се сдържа да не погледне на запад, над рамото му, сякаш можеше да намери там своя народ и Бойния вожд, всички закрачили право към тях. Вместо това изпи последната глътка чай в чашата си.