— Ранена?
— От глигански бивни.
— Финир?
— Като бог на войната той беше неоспорим. Яростен като тигър и лукав като вълча глутница. С Финир в асцендентството коленичехме с наведени глави.
— Твоята господарка издъхва ли?
— Да издъхва? Може би. Виждам я и гняв изпълва очите ми с пурпурен порой. Ранена, изнасилена и някой ще плати за това. Някой ще плати за това.
Маппо замълча. „Изнасилена?“
А Грънтъл изръмжа, както подобаваше за неговия бог покровител, и Маппо настръхна.
— Ще се разделя с тази компания на заранта — каза след малко.
— Търсиш бойното поле.
— Което никой от вас няма нужда да види, мисля. Той беше тук, разбираш ли. Почувствах го, силата му. Ще намеря дирята. Надявам се. А ти, Грънтъл? Накъде ще поведеш тази група?
— На изток, малко на юг от твоя път, но не искам да вървя много дълго редом с Вълците. Сеток говори за едно дете в град от лед…
— Кристал. — Маппо за миг притвори очи. — Кристален град.
— А Прешъс Тимбъл вярва, че там има сила, нещо, което би могла да използва, за да отведе акционерите у дома. Имат си крайна цел, но тя не е моя.
— Ще търсиш ли господарката си? Няма никакви джунгли на изток оттук, освен ако не съществуват на отвъдния бряг.
Грънтъл се сепна.
— Джунгли? Не. Мислиш прекалено буквално, Маппо. Търся място до нея, да се сражавам в битка. Ако ме няма там, тя наистина ще умре. Така казват призраците ми, когато ме навестят. Не е достатъчно да пристигна твърде късно, да видя раната в очите й и да знам, че единственото, на което мога да се надявам, е да отмъстя за онова, което са й причинили. Не е достатъчно, Трелл. Изобщо не е.
„Раната в очите й… от обич ли правиш всичко това? Смъртен меч, болят ли те ребрата? Тя ли те терзае, която и да е, или Трейк просто ти подава от най-сочното месо? Не е достатъчно да пристигна твърде късно. Ох, знам колко е вярно това.“
„Насилен.“
„Изнасилена.“
„Ето, че идва мрачният въпрос. Кой има изгода от това?“
Фейнт лежеше присвита под кожите и се чувстваше все едно, че я е влачил впряг на левга-две. Нямаше нищо по-лошо от спукани ребра. Е, ако се изправеше и намереше отсечената си глава полегнала в скута й, щеше да е по-лошо. „Но сигурно по-безболезнено. Не като това. Отвратителна болка, хиляда искри си съперничат за вниманието ти, докато всичко не стане бяло, а после червено, а после мораво и най-после блажено черно. Къде е черното? Чакам, чакам вече цяла нощ.“
Привечер Сеток се беше приближила, за да й каже, че треллът щял да ги напусне на заранта. Само тя си знаеше как го е разбрала, след като Маппо не бе в настроение да говори с никого освен с Грънтъл. А той бе от онези, с които е твърде лесно да говориш, човек, който просто те подканя за изповед, все едно че издава някаква миризма или нещо такова. Гуглата знаеше, искаше й се да…
Спазъм. Потисна охкането си, изчака да минат тръпките, после се опита отново да промени позата, не че щеше да е по-удобно. По-скоро въпрос на продължителност. Дванайсет вдишвания лежиш така, петнайсет така, а на гръб беше невъзможно — никога не си беше представяла как тежестта на собствените й гърди можеше да й изкара дъха, а нежната прегръдка на кожените завивки заплашваше да я стегне като менгеме, ако помислеше да отпусне ръце. Беше невъзможно и само да дойдеше утрото, готова бе да къса глави.
„А после Грънтъл също ще ни остави. Още не. Но няма да остане. Не може.“
Сеток я биваше с думите, трупаше купчините си добри новини като монети в лично съкровище. Може би тревите шепнеха в ушите й, докато си лежеше така кротко и проклето заспала уж, или щурците просто ги слушаха двамата — не, онова беше гръбнакът й, дето изпука. Едва надви стона си.
Тъй че скоро щяха да останат само акционерите и варваринът, Торент, с тримата изтърсаци и самата Сеток. Не броеше Картографа, вълка и конете. Не по някаква конкретна причина, въпреки че само конете бяха наистина живи. „Не ги броя тях, и толкова.“ Тъй че само те, а кой сред тях беше достатъчно як, за да отбие следващата атака на онзи крилат гущер? Торент? Изглеждаше твърде млад, а и тия очи на подгонен заек…
„А остана само един Боул, и това е лошо. Горкото момче е нещастно. Ето ти я сделката: хайде да не погребваме повече приятели, нали?“
Но Прешъс Тимбъл бе непреклонна. На изток чакаше сурова сила и тя смяташе, че може да направи нещо с нея. Да отвори лабиринт, да ги измъкне от това проклето от Гуглата място. „Не мога да възразя на това. Разбира се, нашата Прешъс е просто една черешка. И ако вече съжалява за заигравките си с двамата, това ще я направи по-внимателна за в бъдеще, което не е лошо.“