Хрумнаха й още няколко въпроса, но ги премълча. „Богове на бездната, не ме пратиха, за да намеря вас, нали? Все пак вие поискахте да намерите нас. Синтър, жалко, че не си тук, за да обясниш какво става. Но предчувствам лоши неща. Вашият Господар? Не, не ми казвайте.“
— Добре. Хайде да се отдръпнем малко настрана от това, а после ще ни нахраните, както обещахте. Но прилична храна, нали? Аз съм цивилизована. Далхонийка, от Малазанската империя. Самият император беше родом от Дал Хон.
— Мейсан Джилани — каза Бероук, — нищо не знаем за тази империя, за която говориш. — Помълча, после добави: — Но онзи, който беше император някога… него го познаваме.
— Нима? Преди или след като умря?
Петимата Имасс я изгледаха отново. След това Бероук попита:
— Мейсан Джилани, уместен ли беше този въпрос?
Тя примига и бавно поклати глава.
— Не, ни най-малко всъщност.
Заговори друг Т’лан Имасс:
— Мейсан Джилани?
— Какво?
— Старият ви император.
— Да.
— Беше ли лъжец?
Мейсан Джилани се почеса по главата, след това отново яхна коня.
— Зависи.
— От какво?
— От това дали вярваш на всички лъжи, които хората говорят за него. Хайде, да се махаме оттук, да се нахраним и напием с вода, а след това да намерим меча на Тавори, а ако Опонн ни се усмихне, може и тя да е прикрепена към него.
Стъписа се, когато петимата Имасс се поклониха. След това се разпаднаха на прах и се завихриха напред.
— Къде е достойнството в това? — запита се Мейсан на глас, а след това отново огледа бойното поле и гъмжащите ортени по него. „Къде е достойнството в каквото и да било, жено?“
„Засега, просто си трай. Не знаеш какво се е случило тук. Нищо не знаеш със сигурност. Още не. Просто се дръж.“
„Много достойнство има в това да се държиш. Като мамчето.“
Миризма на горяща трева. Влага до едната буза, студен въздух на другата, звук от някакво насекомо наблизо. Слънчева светлина, процедила се през затворени клепачи. Прашлив въздух, просмуква се в дробовете му и отново навън. Части от него лежаха разпръснати наоколо. На парчета. Поне така го усещаше, макар че самата представа изглеждаше невъзможна, така че я отхвърли въпреки това, което му говореха сетивата.
Мисли. Хубаво беше да открие, че ги има. Забележителен триумф. Сега, ако можеше просто да събере наедно разните си парчета, особено тези, дето ги нямаше… Но това можеше да почака. Първо трябваше да намери някои спомени.
Баба му. Добре, една стара жена, най-малкото. Предположенията можеше да са опасни. Някоя от фразите й, може би. А родителите му? За тях какво? Опитай се да си спомниш, толкова ли е трудно? Родителите му. Не бяха много умни, и двамата. Странни в тъпотата си — винаги се беше чудил дали у тях няма нещо повече. Все трябваше да има, нали? Скрити интереси, тайни прояви на любопитство. Майка му наистина ли беше толкова изумена от това, което е облякла днес вдовицата Търдли? Бедната съседка имаше само две ризи и един дълъг до глезените халат в края на краищата, и доста изтъркани при това, както се полагаше за жена, чийто мъж е изсъхнал труп в пясъците на Седемте града, а смъртта не беше чак толкова скъпа монета, че да преживееш с нея, нали? А онзи старец от долния край на улицата, дето се опитва да я ухажва, е, той просто е загубил форма, нищо повече. Не заслужава присмеха ти, мамо. Просто се старае човечецът. Мечтае си за по-щастлив живот, мечтае да съживи нещо в тъжните очи на вдовицата.
Празен свят без надежда.
А ако тате имаше навика да се шляе безцелно, да си подсвирква някаква безкрайна мелодия, да се спира от време на време и да гледа разсеяно, погълнат сякаш от някаква мисъл или по-скоро дълбоко смутен от самото й съществуване, какво пък, човек на прилична възраст има много неща, за които да мисли, нали? Определено изглеждаше така. И ако имаше навика да се крие в тълпите, без да поглежда никого в очите, какво пък, светът е пълен с хора, забравили как да са хора. Или може би никога ненаучили се. Неговите родители ли бяха това? Или на някой друг?
Откровенията се затъркаляха с тътен. Едно, три, десетки, цяла лавина, на колко беше тогава? На петнайсет? Улиците на Джаката изведнъж се стесниха пред погледа му, къщите се снишиха, големите хора от квартала се смалиха до дребосъчета с малки злобни очички.
Цял свят имаше там, отвън. Някъде.
„Бабо, зърнах блясък в очите ти. Беше изтупала прахта от златния килим и го разгъна на пътя ми. За тези мои крехки крачета. Цял друг свят там отвън. Наречен «учене». Наречен «познание». Наречен «магия».“
Корени, червеи и сплетените кичури от нечия коса, куклички и кукли с оцапани платнени лица. Кълба оплетени черва, змийски кожи, оскубаните гърбове на врани. Капе, капе потта от челото по глинения под. Калта беше усилие, вкусът на езика бе грапав от близането на перото, а как потръпваха пламъците на свещите и подскачаха сенките!