„Бабо? Твоето момченце съкровище се разкъса. Имаше нокти, забити в плътта му, и тези нокти бяха негови, и не свършваше и не свършваше. Хапеше, дереше и съскаше от болка и гняв. Пропадане от пълното с пушеци небе. Ново издигане нагоре, нови криле, ставите пукат, свличащ се като лавина кошмар.“
„Не можеш да се върнеш от това. Не можеш.“
„Докосвах собствената си убита плът, а тя беше погребана под тела и цялата тази кръв, която капеше отгоре. Накиснат бях в кръв. Онова тяло, искам да кажа. Онова, което беше мое някога. Не се връщаш, не и от това.“
„Мъртви крайници се раздвижват, отпуснати лица се извръщат и уж че ме гледат — не аз бях толкова грубият да ги разбутам. Няма защо да обвинявате мен с празните си очи. Някой глупак е слязъл тук долу и може би е топла на допир прогизналата ми кожа, но всичко това е топлината, изгубена от всички онези други трупове.“
„Не се връщам. Не и от това.“
„Тате, само да знаеше нещата, които съм видял. Мамо, само да можеше да отвориш сърцето си, колкото да благословиш онази сломена вдовица, съседката.“
„Ще го обясниш на този глупак, нали? Беше грамада от трупове. Бяха ни събрали. Приятелю, ти не трябваше да се месиш. Може би не ти обърнаха внимание, макар че не мога да проумея защо. А допирът ти беше хладен, богове, беше хладен!“
„Плъховете душат наблизо, улавят късчета от мен из въздуха. В свят, където всеки е войник, онези под нозете остават незабелязани, но дори мравките се бият като демони. Моите плъхове. Здраво се трудеха, топлите трупове им бяха като гнезда.“
„Не можеха да извадят всичко от мен. Не беше възможно. Може би ме измъкна, но бях непълен.“
„Или не. Бабо, някой върза нишки към мен. Докато всичко около нас се разпадаше, беше завързал нишки. Към моите проклети от Гуглата плъхове. О, хитър кучи син си ти, Бързак. Хитър, хитър кучи син. Всичко там, всичко тук, аз съм всичко тук. А после някой ме изрови, отнесе ме навън. А Късоопашатите току поглеждаха, сякаш размишляваха дали да възразят, но така и не го направиха.“
„Някой ме отнасяше и се стапяше, докато вървеше.“
„А клането продължаваше. И те се шляеха безцелно, подсвиркваха си някаква безкрайна мелодия, спираха от време на време и гледаха разсеяно, погълнати сякаш от някаква мисъл или по-скоро дълбоко смутени от самото й съществуване. Така.“
„Та той ме отнесе, а къде бяха всички?“
Парчетата се бяха събрали и Ботъл отвори очи. Лежеше на земята, слънцето бе ниско на хоризонта, росата в жълтите треви блещукаше до лицето му, усещаше миризмата на току-що отминалата нощ. Утро. Въздъхна и се надигна бавно, тялото му бе натрошено до побъркване. Извърна очи към мъжа, присвит до огъня от суха тор. „Допирът му беше хладен. А след това се топеше.“
— Капитан Рутан Гъд, сър.
Мъжът го погледна през рамо, кимна и отново зачеса брадата си с пръсти.
— Птица е, мисля.
— Сър?
Рутан Гъд посочи облата буца обгорено месо, нанизано на шиш над жаравата.
— Просто падна някак от небето. Имаше пера, но изгоряха. — Поклати глава. — Имаше и зъби обаче. Птица. Гущер. Еднаква шепа сламки във всяка ръка, както казваше Страйк.
— Сами сме.
— Засега. Трудно можехме да ги настигнем — ти почна да натежаваш по някое време.
— Сър, вие ли ме носехте? — „Топеше се. Кап-кап.“ — Колко далече? Колко дни?
— Да те нося ли? Какво, да не съм Тоблакай? Не, има носилка… зад тебе. Влаченето е по-леко от носенето. Донякъде. Жалко, че нямам куче. Когато бях дете… добре, да кажем просто, че съжалението, че нямам куче, бе непознато преживяване. Но вчера бях готов да срежа гърлото на куче заради едно куче.
— Вече мога да вървя, сър.
— Но можеш ли да теглиш носилката?
Ботъл се намръщи, обърна се и погледна. Две дръжки на дълги копия, парчетата на други две или три. Лентите от ремъци на кожена броня, ивиците почернели.
— Нищо няма за теглене в нея, доколкото мога да видя.
— Мислех за мен, морски.
— Ами, мога да…
Рутан вдигна шиша и го размаха.
— Шега, войник. Ха-ха. Я, това нещо изглежда готово. Печенето е процесът на превръщане на познатото в неразпознаваемо, за да стане вкусно. Когато разумът се е родил за първи път, първият зададен въпрос е бил: „Може ли да се опече това нещо?“ В края на краищата опитай се да ядеш кравешко виме — е, вярно, някои го ядат, обаче… о, все едно. Сигурно си гладен, нали?
Ботъл се приближи. Рутан издърпа птицата от шиша, после я разкъса на две и му връчи едната половина.
Ядоха мълчаливо.
Накрая, след като осмука и изплю последния кокал, Ботъл облиза мазното по пръстите си, въздъхна и погледна мъжа срещу себе си.