Заби пети в хълбоците на коня. Съществото се хвърли напред.
„Хайде, лудост моя сладка, това може да стане малко страшничко.“
Конят стигна до издатината. И скочи във въздуха. И надолу. Гмурна се в кипящия въртоп.
Призракът, който дишаше мрак, остана още малко в просторната пещера. Пръснатите монети и дрънкулки лъщяха по черния под.
А след това в черната скала изтропа бастун.
3.
Димът висеше на гъсти валма. Всички прозорци бяха отворени, но въздухът не се раздвижваше и душният зной ближеше оголената плът като трескав език. Фелаш, Четиринадесетата дъщеря на кралица Абрастал, се покашля да махне досадното сърбене горе в гърдите и отпусна глава върху меката прогизнала и влажна възглавница.
Слугинята й се засуети да напълни отново лулата й.
— Сигурна ли си за датата? — попита Фелаш.
— Да, ваше височество.
— Хм, сигурно би трябвало да съм възбудена. Стигнах до петнайсетата си година, нека се веят знамената. Не че се вее нещо наоколо. — Затвори за миг очи, след това ги отвори и примига. — Вълнение ли беше това?
— Нищо не усетих, ваше височество.
— Горещината е това, което не одобрявам. Разсейва. Шепне за тленност, вдъхва едновременно униние и странно нетърпение. Казвам си, ако скоро ще умирам, нека просто да се свършва.
— Лека конгестия, ваше височество.
— А болките в кръста?
— Обездвиженост.
— Сухото гърло?
— Алергии.
— Всички тези болежки навсякъде?
— Ваше височество — попита слугинята, — има ли моменти, когато всички тези симптоми изчезват?
— Хмм. Оргазъм. Или ако, ъъ, изведнъж се окажа заета с нещо.
Слугинята разпали наргилето и подаде мундщука на принцесата.
Фелаш изгледа накриво сребърната тръбичка.
— Кога започнах с това?
— С ръждивеца ли, ваше височество? Бяхте на шест.
— И защо, казваш?
— Иначе щяхте да си издъвчете ноктите, ваше височество.
— Ах, да, детските навици. Благодаря на боговете, че съм излекувана. Е, смяташ ли, че мога да рискувам да изляза на палубата? Кълна се, че усетих вълнение преди малко, което трябва да вдъхва оптимизъм.
— Положението е бедствено — каза слугинята. — Екипажът е изтощен от работата на помпите, а все още се накланяме лошо. Никаква суша не се вижда и безветрието е пълно. Рискът да потънем е много голям.
— Нямахме никакъв избор, нали?
— Капитанът и първият помощник не са съгласни с тази преценка, ваше височество. Загубихме няколко души, едва плаваме…
— Маел е виновен — отсече Фелаш. — Не знаехме, че кучият син е толкова гладен.
— Ваше височество, никога преди не сме сключвали такава сделка с Древен бог…
— И никога повече! Но майка ми чу, нали? Чу. Как може това да не си заслужава жертвите?
Слугинята не отвърна нищо. Седна и се отпусна в съзерцателна поза.
Фелаш я изгледа с присвити очи.
— Чудесно. Мненията се различават. Е, успяха ли най-после да надделеят по-благоразумните глави?
— Не мога да кажа, ваше височество. Дали да…
— Не. Както каза, движението няма да ми помогне. Избери ми подходящо облекло, нещо удобно и по-представително в същото време, като за зрялата ми възраст. Петнайсет! Богове, хлъзгането надолу започна!
Първият й помощник едва се справяше по наклонената палуба, забеляза Шурк Елале. Не му бяха останали достатъчно здрави части по тялото, за да гарантират повече увереност все пак. Но макар и тромаво, успяваше да се движи бързо въпреки охкането и потръпването при всяка крачка. Болката не е нещо приятно, не и ден след ден, нощ след нощ, не и с всеки проклет дъх.
— Наистина ти се възхищавам, Скорген.
Той спря пред нея на кърмовата палуба и примижа.
— Капитане?
— Понасяш го с гримаса и нищо повече. Има много форми на кураж, мисля, повечето от които минават невидими за мнозинството от нас. Не винаги опира до това да се изправиш срещу смъртта, нали? Понякога въпросът е да се опълчиш на живота.
— Щом казвате, капитане.
— Какво имаш да докладваш?
— Потъваме.