— Гес — попита Сторми. — Ако не са хора, тогава какво?
— Калит, тези Съдници с бивни ли са?
— С бивни? Не.
— Опиши ни ги.
— Те са високи, мършави. Кожата им е бяла като алабастър и крайниците им не се движат като човешките. От лактите могат да движат долната част на ръцете си във всички посоки. Телата им са като на панти, все едно имат по две бедра, едното закачено над другото. И могат да стоят като нас или на четири крака като кон. Никакво оръжие не може да ги достигне и едно докосване от дългите им пръсти може да натроши кокалите на як воин. Магическите атаки се оттичат от тях като вода.
— Същото ли е и с Разводнените — поиска да разбере Геслер, — или само Чистите са така?
— Не знам.
— Виждала ли си някой от тези Съдници със собствените си очи?
Тя се поколеба, после поклати глава.
— Но племето ти…
— Чухме, че идат. Знаехме, че ще ни избият всички. Аз избягах.
— Дъх на Гуглата! — ревна Сторми. — Значи не знаеш дали изобщо са…
— Промъкнах се обратно, няколко дни по-късно, Щит-наковалня. — Думите излязоха с усилие, устата й бе суха като прах, мислите й — студени като труп. — Бяха избили всички.
„Промъкнах се обратно. Но дали е истина дори и това? Или просто съм го сънувала? Лицата на децата ми, толкова неподвижни. Мъжът ми, с извития му невъзможно гръбнак и облещените очи. Мъртвите кучета, главите на шаманите на коловете. И кръвта, навсякъде… дори сълзите ми…“
— Избягах. Аз съм последната от моя народ.
— Тази суша, за която спомена — попита Геслер. — Преди да пристигнат Съдниците ли настъпи, или след това?
— През пролетта Естобанси е като градина. Намира се в долина с високи планини на север и друга верига на юг. Морето е на изток, а равнините на запад. Сушите бяха в южните кралства и в другите територии на Коланси. Не знам кога са започнали, Смъртен меч, но дори в приказките от детството ми май си спомням за скръб, натежала над заселените земи.
— А равнините Елан?
Тя поклати глава.
— Винаги сухи, винаги в беда — точно затова клановете воюваха толкова помежду си. Нищо не ни стигаше. Бях дете. Едно дете свиква с нещата, всичко му се струва… нормално. През всичките години, докато бях с народа си, беше така.
— Тогава какво доведе Съдниците, след като вече сте страдали? — попита Геслер.
— Слабостта — каза Сторми. — Вземи която и да е страдаща от глад земя и ще намериш затлъстял крал. Никой не е плакал за клането в онази тронна зала, повярвай ми. Жреците са дърдорили за справедливост. Трябва да е звучало сладко, поне в началото.
— М-да — съгласи се Геслер. — Все пак онзи Шпил, където са построили храма си… Калит, ти го нарече прокълнат. Защо?
— Точно там е паднала звезда от небето — обясни тя.
— Наскоро ли?
— Не, много отдавна, но около носа морската вода е червена като кръв и нищо не може да живее в тази вода.
— Нещо от това промени ли се, след като са дошли Съдниците?
— Не знам. Никога не съм виждала това място… просто не знам. Не знам дори защо вървим в тази посока. Нищо няма на изток — нищо освен кости. — Погледна ядосано Геслер. — Къде е армията ви от съюзници? Мъртви! Трябва да тръгнем към нещо друго. Трябва да… — „Някъде, където да се скрия. Предци, простете ми.“ Не, страховете й бяха твърде близо на повърхността. Гъмжило от въпроси можеше да изригне изпод кожата й — не беше минало много време, нали?
— Не знаем — измърмори Сторми, без да я погледне.
„Съжалявам. Знам.“
— Когато Гу’Рул се върне — каза тихо Геслер, — ще знаем повече. Междувременно продължаваме, дестраянт.
Тя кимна. „Знам. Простете ми. Простете на всички ни.“
Силата им беше тъмно завихрено петно, което напираше като река в челото на огромната, извиваща се като змия колона. Гу’Рул гледаше проявата й отгоре, където се плъзгаше точно под гъстите облаци, разгърнали се от северозапад. Раните му зарастваха и беше пътувал далече, чак над Пустинните земи.