Беше наблюдавал опърпаните останки от човешки армии, натежали с огромни кервани обоз. На юг от тях, но приближаваща се неотклонно с всеки изминал ден, имаше друга сила, със стегнати в марш редици, непуснали кръв и внушителни, доколкото можеше да се съди за такива неща. Въпреки заповедите на Смъртния меч нито една от двете сили не представляваше особен интерес за Убиеца Шай’гал. Не, ядрата на сила, които бе видял другаде, бяха много по-опияняваща гледка, но от всички тях нищо не можеше да се сравни с онова, което се излъчваше от двете човешки деца, Синн и Гръб. Там, в самото чело на Гнездото Гунт’ан.
Разбира се, не можеше повече да се нарече „Гнездо“, нали? Нямаше никакво място, никакво стабилно, защитено убежище за последния клан на К’Чаин Че’Малле.
Дори водачеството беше предадено. На три човешки същества. Нямаше съмнение, че без тях Че’Малле щяха да бъдат унищожени от На’Рук. Три човешки същества със странни титли. И две още по-странни дрипави деца.
Толкова много същества жадуваха за власт. Съкрушаваща стъпка на историята, във всяка съществувала някога цивилизация. Гу’Рул не ламтеше за власт. По-добре беше да има повече от неговия вид, зад всеки трон, за да режат гърла при всеки намек за безумна амбиция. Достатъчно глави, които да се изтърколят през вековете, и може би урокът най-сетне щеше да бъде научен, макар да се съмняваше в това.
„Убиецът не трябва никога да умре. Сенките трябва да останат вечни. Ние държим света нащрек. Ние сме арбитрите на благоразумието. То е наш дълг, наша цел.“
„Видял съм ги. Видял съм какво могат да правят и радостта в очите им от опустошението, което могат да развихрят. Но гърлата им са меки. Ако потрябва, ще отърва света от тях.“ Силата беше нездрава, обвивка от нещо зло. Изтичаше от безразличните им умове и омърсяваше сладките миризми на родствениците му — радостта им от победата, благодарността им към Смъртния меч и Щита-наковалня, любовта им към Калит, дестраянта на К’Чаин Че’Малле. Вярата им в ново бъдеще.
„Но тези деца. Те трябва да умрат. Скоро.“
— Форкрул Ассаил — прошепна Гръб в ухото на Синн. — Кристалният град ги познаваше, дори Разводнените. Тя спомена за тях. Синн, те са в центъра на войната — те са тези, които преследва адюнктата.
— Престани — изсъска му тя в отговор. — Не говори. А ако ни чуят?
— Мислиш, че не знаят ли? Геслер и Сторми? Форкрул Ассаил, Синн, но как е наранена. Лошо наранена. Трябва да я спрем или Ловците на кости ще бъдат избити…
— Ако още има от тях.
— Има. Пресегни се с ума си…
— Онова е мечът й — преградата, която не ни пуска да влезем. Нейният меч Отатарал.
— Което значи, че все още е жива…
— Не, просто, че някой го носи. Може да е Брис Бедикт или Боен водач Гал. Не знаем, не можем да се доближим достатъчно, за да разберем.
— Гу’Рул…
— Иска да умрем.
Гръб се сепна.
— Но какво сме му направили? Освен че му спасихме кожата.
— На него и на всичките други гущери. Все едно. Можем да се обърнем против всички тях и кой би могъл да ни спре?
— Ти би могла да се обърнеш срещу тях. Аз не искам. Тъй че аз ще те спра. Не се опитвай, Синн.
— Бяхме заедно в това — рече тя. — Партньори. Само казвах. Точно затова ни мрази Убиецът. Никой не ни контролира, освен ние самите. Възрастните винаги го мразят това.
— Форкрул Ассаил. Геслер иска да се присъедини към армията с адюнктата… това трябва да е намерението му, нали?
— Откъде да знам? Сигурно.
— Значи ще воюваме с Форкрул Ассаил.
Усмихна му се лукаво.
— Ще им откъсна крачетата, като на мухи.
— Кое е момичето?
Синн завъртя очи.
— Не започвай отново. Призлява ми да говорим за нея.
— Тя е в Кристалния град. Чака ни.
— Тя е безумна, това е. Ти го усети, не може да не си. И двамата го усетихме. Не, хайде да не говорим повече за нея.
— Страх те е от нея — каза Гръб. — Защото може би е по-силна и от двама ни.
— А теб не те ли е страх? Би трябвало.
— Нощем — каза Гръб — сънувам червени очи. Отварят се. Просто се отварят. Нищо повече.
— Остави го този сън. — Тя извърна лице.
Можеше да усети всичките й мускули, стегнати и жилави, и знаеше, че на тази прегръдка няма да може да издържи много дълго. „По-уплашена е от Убиеца. Ти, в Кристалния град, толкова ли си уплашена като мен?“
— Глупав сън — каза Синн.
Беше по обед. Геслер обяви почивка. Огромната колона спря вкупом и търтеите се раздвижиха да подготвят храненето. Смъртният меч изохка, докато се измъкваше от люспестото седло на Ве’Гат; с облекчение забеляза, че шевовете по хълбоците на звяра зарастват.