— Сторми, дай да се поразтъпчем.
— Не ми трябва помощ да се изпикая.
— След това, идиот.
Разкърши схванатия си кръст и се отдели от колоната, като нарочно пренебрегна смъкващите се на земята Гръб и Синн. Не беше толкова глупав да си въобрази, че може да има някакъв контрол над тях. „Палят небесни крепости като борови шишарки, Гуглата да ни спаси дано всички.“
Сторми се появи и плю на ръцете си да ги умие.
— Оня шибан Убиец не иска да слезе. Лоша новина?
— Едва ли ще се поколебае да я донесе, Сторми. Просто го прави нарочно.
— Само да ми слезе, ще му тресна един юмрук — изръмжа Сторми.
Геслер се изсмя.
— Не можеш да му стигнеш зъбатата зурла даже и със стълба. Какво ще направиш, ще го шибнеш в капачката на коляното ли?
— Може би, що не? Бас слагам, че ще го заболи ужасно.
Геслер смъкна шлема си.
— Форкрул Ассаил, Сторми. Косматите топки на Гуглата.
— Ако още е жива, трябва да е премислила. Кой знае колко са изяли На’Рук? Доколкото знаем, са останали само шепа Ловци на кости.
— Съмнявам се — каза Геслер. — Имаш стоене на позиция и поемане, когато се наложи. После палиш фитила на задника си и драсваш. Тя не го искаше този бой. Тъй че те й се натресоха. Сигурно е направила каквото трябва да измъкне войниците си. Кърваво беше, да, но не беше пълно унищожение.
— Щом казваш.
— Виж, това е оттегляне с бой, докато можеш разумно да се чупиш. Стесняваш фронта си. Хвърляш тежките си в оная стена и после се оставяш да те избутат назад, стъпка по стъпка, докато дойде моментът да се обърнеш и да побегнеш. А ако ледериите са стрували нещо, дали са отпор. В най-добрия случай сме загубили около хиляда…
— Най-вече тежки и морска пехота — ядрото на армията, Гес…
— Намираш нови тогава. Други хиляда.
— А в най-лошия? Нито един тежък не е останал, нито един морски, редовните разбити и пръснати като зайци.
Геслер го погледна ядосано.
— Аз трябваше да съм песимистът тук, не ти.
— Накарай Матроната да заповяда на Убиеца да слезе.
— Ще й кажа.
— Кога?
— Когато намеря за добре.
Лицето на Сторми почервеня.
— Още си един насран от Гуглата сержант, знаеш ли? Смъртен меч, ха! Смъртен гъз си ти. Богове, като си помисля само — от колко време получавам заповеди от теб?
— Че кой ще е по-добър Щит-наковалня от човек с наковалня за глава?
Сторми изсумтя, после каза:
— Гладен съм.
— М-да. Да вървим да ядем.
Запътиха се към зоната за хранене.
— Помниш ли, когато бяхме млади? Онази урва…
— Не почвай пак с оная проклета урва, Сторми. Още сънувам кошмари за нея.
— Щото се чувстваш гузен.
Геслер се спря.
— Гузен ли? Проклет глупак. Живота ти спасих там горе!
— След като за малко не ме уби! Ако оная скала, дето падаше, ме беше ударила в главата…
— Но не те удари, нали? Само по рамото. Туп, малко прах и после аз…
— Работата е, че вършехме глупости тогава — прекъсна го Сторми. — Трябваше да сме се научили, а излиза, че не сме научили и едно проклето нещо.
— Не е това проблемът — отвърна Геслер. — Издънвахме се толкова пъти, и не случайно. Не можем да се държим отговорно, това ни е проблемът. Почваме да се дърлим — а ти започваш да мислиш, което е най-лошото. Престани да мислиш, Сторми, това е заповед.
— Не можеш да ми заповядаш, аз съм Щит-наковалня и ако поискам да мисля, ще мисля колкото си ща.
— Гледай да ме уведомиш, като започнеш. И междувременно престани да мрънкаш за всичко. Досадно е.
— И твоето перчене, все едно си Върховният крал на Вселената, е доста досадно.
— Виж там — пак каша. Дъх на Гуглата, Сторми, толкова съм задръстен вече, че мога да се изсекна и…
— Не е каша. Мухъл е.
— Плесен, идиот.
— Каква е разликата? Доколкото знам, търтеите я отглеждат под мишниците си.
— Ето, че прекали, Сторми. Казах ти, престани да се оплакваш.
— Е, щом измисля една причина да спра да се оплаквам, ще спра. Но пък не трябваше да мисля, нали? Ха!
Геслер се намръщи.
— Богове на бездната, Сторми. Чувствам се адски стар.
Мъжът с рижата брада помълча, след това кимна.
— Да-а. Гадна работа. Все едно ще умра след месец, така се чувствам. Всички тия болежки и бодежи. Жена ми трябва на мене. Десет жени. Ръмджъгс и Суитлард, те ми трябват — защо не ги отвлече оня Убиец и тях? Тогава щях да съм щастлив.
— Калит нали е подръка — измърмори Геслер.
— Не мога да го набутам на дестраянта. Не е разрешено.
— Е, що. Много си е добра тя. И майка е била…
— Какво му е специалното?
— Циците им са използвани, нали? И бедрата им са по-отпуснати. Това е истинска жена, Сторми. Ще знае какво да прави под кожите. А и тоя поглед в очите й… не ме гледай така тъпо, знаеш какво имам предвид. Жена, която е изтърсила бебе, го има тоя поглед — минали са през най-лошото и са излезли от другата страна. Тъй че са наясно с всичко и знаеш, че знаят, че могат да те смачкат на пихтия, ако поискат. Майки, Сторми. Дай ми на мене майка пред всяка друга жена, винаги, това имам предвид.