— Ти си болен.
— Ако не бях аз, още щеше да си залепен на ония скали. Купчина кокали, птиците щяха да гнездят в косата ти и паяци в очните ти дупки.
— Ако не беше ти, изобщо нямаше да се опитам да ги изкача.
— Щеше.
— Защо го казваш това?
— Защото, Сторми, никога не мислиш.
Беше си събрал неща. Малки неща. Лъскави камъчета, късчета кристал, клонки от плодни дървета, и си ги носеше, а когато можеше, сядаше на пода и ги вадеше, и правеше с тях странни рисунки, или може би не бяха рисунки, просто случайно подредени. А след това започваше да ги гледа и нищо повече.
Целият ритуал, след като го бе видяла вече десетки пъти, дълбоко безпокоеше Бадале, но не знаеше защо.
Беше мислила да даде тези думи на Садик: знаеше, че ще ги скрие в историята, която разказваше зад очите си, но после й хрумна, че той няма нужда да ги чуе, за да ги знае, и че историята, която разказва, е недостижима за никого. „Аз съм затворена в историята му. Летях в небето, но небето е куполът на черепа на Садик и няма изход оттам. Виж го как оглежда нещата си, виж объркването на лицето му. Слабо лице. Кухо лице. Лице, което чака да бъде запълнено, но никога няма да бъде запълнено.“
— Икариас пълни коремите ни — каза тя. — Но държи гладно всичко останало.
Садик вдигна глава, погледна я в очите и извърна поглед. От прозореца отекнаха звуци, гласове от площада долу. Семейства пускаха корен, проникваха в кристалните стени и тавани, в подовете и стаите. По-големи момчета ставаха уж бащи, по-големи момичета ставаха уж майки, малките се пръсваха, но не задълго — побягваха, обзети сякаш от възбуда, но се разколебаваха едва след няколко крачки, лицата им помръкваха от смут и страх, обръщаха се и затичваха назад, за да намерят подслон в прегръдките на родителите си.
„Това е злото на помненето.“
— Не можем да останем тук — каза тя. — Някой ни търси. Трябва да отидем и да ги намерим. Рут знае. Затова ходи до края на града и гледа на запад. Той знае.
Садик започна да събира нещата си. В малката си торба. Като момче, което е уловило нещо с крайчеца на окото си, но не е намерило нищо, щом се е обърнало.
„Ако не можеш да си спомниш, то е защото никога не си имал онова, което се опитваш да си спомниш. Садик, подаръците ни се изчерпаха. Не лъжи, за да запълниш миналото си.“
— Не ми харесват нещата ти, Садик.
Той сякаш се сви в себе си и отбягваше очите й, докато връзваше торбичката си, после я пъхна под опърпаната си риза.
„Не ми харесват. Нараняват.“
— Отивам да намеря Рут. Трябва да се приготвим. Икариас ни убива.
— Познавах някога една жена. В селото ми. Семейна. Съпругът й беше мъж, когото всяка ще поиска, като горещ камък в корема ти. Излизаше да походи с него, на една стъпка по-назад, по главната пътека между колибите. Вървеше и през цялото време ме гледаше право в очите. А знаеш ли защо? Гледаше ме в очите, за да ми пречи да гледам него. Всъщност не сме нищо повече от маймуни, маймуни без козина. Когато не гледа, ще й се изпикая в тревното гнездо — това бях решила. Че и нещо повече. Щях да съблазня мъжа й. Да го прекърша. Честта му, почтеността му, верността му. Щях да го прекърша между краката си. Тъй че като върви с него през селото, да прави всичко, за да не ме гледа в очите. Всичко.
След тези думи Кисуеър се пресегна за каната.
Спакс, бойният главатар на гилките, я изгледа изпод вежди и се оригна.
— Опасно нещо е любовта, ей!
— Кой ти говори за любов? — отвърна тя и махна небрежно с каната. — Всичко е до притежаването. И краденето. От това се подмокря една жена. От това й блесват очите. „Пази се от тъмната жилка в женската душа.“
— И мъжете си я имат — измърмори той.
Тя отпи и тикна каната в чакащата му ръка.
— Различно е.
— Общо взето, да. Но пък може би не. — Спакс удари глътка и обърса брадата си. — Притежаването се цени много само у мъж, който го е страх да не загуби каквото има. Ако е улегнал, не му трябва да притежава, но пък колко от нас са улегнали? Малко са. Все не ни свърта, и колкото по̀ остаряваме, все повече не ни свърта. Гадното е, че един стар мъж най-много иска да притежава онова, което не може да има.