Мястото на призива на изток я зовеше и Коурабас впи поглед в мамещия хоризонт. Съюзниците й бяха прогонили убийците, спечелили й бяха отдих с фаталната си саможертва. Не разбираше защо, но щеше да ги почете по единствения достъпен й начин.
„Ако това е предложената ми съдба, ще я срещна. Ще се изправя срещу нея и ако мога, ще проговоря на света.“
„И ако това ще е мястото на моята смърт, така да бъде.“
„Бях свободна, макар и само за миг.“
„Бях свободна.“
Беше ги подкарал здраво: вървяха половината нощ и без отдих през по-голямата част от деня и десантчиците и тежките вече залитаха, когато хълмът изникна пред очите им. С натежали като олово крака, Фидлър тръгна към него. Огромни ивици сянка пълзяха все още над околността, хвърляни от Нефритените странници, обхванали цялото небе, и го оставяха с чувството, че светът се разпада пред очите му.
Беше се старал упорито да не мисли за армията, която бяха оставили зад себе си, и за съдбата, която чакаше редовните. Единственото, което вече бе важно, беше напред. Този самотен хълм и самотният меч Отатарал, забит дълбоко в земята на самия му връх.
Боеше се, че няма да е достатъчно — всички се бяха бояли от това, тези, които разбираха какво се опитва да постигне тя тук. Веригите, оковали Сакатия бог, бяха изковани от богове. „Един-единствен меч да ги разбие всички? Тавори, сигурно си вярвала, че е възможно. Или че някоя друга сила ще се пробуди тук, за да ни подаде благословена ръка.“
„Без него — без това разбиване на оковите — всичко, което правим тук, е напразно.“
„Тавори, доверявам ти се. С живота на своите войници — със смисъла на тяхната смърт. Знам, нечестно е да искам това от теб. Ти си смъртна и нищо повече; Но знам — чувствам го — прехвърлям бремето си върху твоите рамене. Всички го правим, все едно дали го признаваме, или не.“
„И точно тази нечестност ме разкъсва.“
Погледна наляво. Там, начело на отряда си, крачеше Хедж — ледерии и хундрили, смесица от полукръвни от десетина покорени племена от империята Ледер. Трудно им беше да не изостават, толкова тежко бяха натоварени — Гуглата знае защо бяха решили да носят толкова много. „Всичките си котенца носят сигурно. Дано поне да си струва.“
Хедж се държеше на разстояние и Фидлър знаеше защо: усещаше как собственото му лице се преобразява всеки път, щом приятелят му се приближи, как се превръща в мрачна маска — и болката и страхът запълзяваха в него със сила, на която не можеше да се противопостави. „Толкова много от всичко това е нечестно. Толкова много.“ Но сега Хедж се отклони от пътя си и се приближи.
Посочи към хълма.
— Това ли е? Адски гадно е, Фид.
— Можем да го защитим.
— Твърде рехави сме дори за такова жалко хълмче. Виж сега, аз се отделям. Не правя много големи обещания, но моите Подпалвачи на мостове си имат една тайна…
— Котенцата, да.
Хедж се намръщи.
— Имал си шпиони! Знаех си!
— Богове на бездната, Хедж! Никога не съм познавал по-безнадежден в пазенето на тайни от теб.
— Я помисли по-добре. Ще се изненадаш, уверявам те.
— Могат ли да се сравняват с морантските муниции? Само това искам да знам.
Но Хедж поклати глава.
— Не с тях. Все едно. — Сви рамене. — Вероятно беше твърде зает последния път, но ония Късоопашати ги размазахме.
— И не си използвал повечето? Не ти е присъщо, Хедж.
— Бейвдикт направи нови — този човек е гений. Побъркан маниак — от най-добрия вид гении. Все едно, опаковахме всичко.
— Забелязах.
— Е, да, поизтощи ни толкова много товар. Кажи, Фид, ще имаме ли време първо да отдъхнем?
— Малко е късно да ме питаш чак сега.
— Късно, не късно — питам те.
— Честно, не знам. Зависи.
— От какво?
— Дали Шпилът е паднал в наши ръце. Дали сърцето е останало неувредено. Дали са успели да разбият неговите вериги или каквато там магия го пази — би могло да са двайсет демона Кенил’ра, доколкото знаем, а представи си каква патаклама ще е тогава.
— Двайсет демона Кенил’ра? Какво е това, някаква гадна приказка ли? Защо не крал на демоните? Или гигантски триглав огре с опашки на скорпиони на всеки пръст и една голяма на кура му за равновесие? И бълва огън през гъза си отгоре на това.
— Добре, въображението ми е бедно. Съжалявам — никога не ме е бивало с хубавите приказки, Хедж.
— Да бе! Е, и какво още трябва да знам? Трябва да събудим шибаното сърце с целувка, щом стигнем до него, така ли? Да му вържем панделка? Да танцуваме около него шибани танци? Богове, само без кръвни жертви, нали? Изнервят ме, сериозно.
— Дрънкаш глупости, Хедж. Точно това правиш винаги преди бой — защо?
— За да те разсея, разбира се. Ако продължаваш да се дъвчеш, няма да остане нищо освен мокър хрущял и няколко срамни косъма, които не държа да виждам. А, и зъбите, дето вършат цялото дъвчене.