Гу’Рул кръжеше високо горе. Гледаше как Великите гарвани се спускат към хълма, гледаше разцъфващите един след друг взривове на сила. Чернокрилите същества се принасяха в жертва едно подир друго, за да върнат своя бог в жива плът — да съградят тленен дом за душата му.
Една от птиците се зарея до него и тоя я проследи с долните си очи.
— К’Чаин Че’Малле! Аз съм Старицата, майка на всички тези благословени деца! Ти носиш дар! — И се разсмя.
Гу’Рул се пресегна към ума й и се отдръпна бързо — толкова чужд и студен беше.
Старицата се изкиска:
— Внимавай! Ние сме проклятие на този свят! Сега ме чуй добре — задачата ти не е приключила. Освен с дара, който носиш, ще си нужен на заранта. Но ти казвам това: в своя миг на най-отчаяна нужда погледни отново към небесата. Разбираш ли? Обещах на един най-благороден бог. Изпратих надалече най-милата си дъщеря, но тя ще се върне. Ще видиш — тя се връща!
Огромният гарван се понесе още по-близо.
— Погледни долу! Почти всички свършиха. Чакахме за това през целия си живот — виждаш ли какво направихме? Виждаш ли?
Виждаше. Човешка фигура, просната на земята до меча Отатарал, окована с вериги към земята. Но гърдите й бяха зейнала дупка.
Гу’Рул присви криле и полетя надолу.
Старицата го последва с безумен грак.
Последните останали гарвани се гмурнаха в мъжкото тяло сред блясък на зловеща сила.
Шай’гал изпляска с криле, за да забави спускането си, кацна над мъжа и го погледна, стъписан от ужасната пародия на тяло, сътворено от Великите гарвани. Огънати кости, сгърчени мускули, лицето — мъртвешки бледо и уродливо.
Дупката в гърдите бе като извор, изпълнен с черна кръв, и отразяваше издълженото лице на Гу’Рул и лъсналите му очи.
Той нагласи сърцето в ръцете си и бавно го положи в черната дупка. Кръвта го погълна.
Плътта се сплете и зарасна, костите се изпънаха като корени.
К’Чаин Че’Малле разпери криле и литна.
Старицата гледаше отгоре. „Прероден! Прероден! Вижте, всички вие, небесни души — вижте долу онзи, който ви бе отнет! Той е почти до вас — скиталчеството ви скоро ще свърши, защото искрата му живот ще се върне, очите му ще се отворят!“
„Вижте, защото аз съм тази искра.“
„Той беше свален. Беше разкъсан. Разпръснат по света. Накара ни да го опазим жив — хранихме се с неговия труп, по негова воля.“
„Вие, души в небесата — вашият бог не изгуби вяра. Не я изгуби.“
Докато К’Чаин Че’Малле се издигаше, Старицата полетя стремглаво надолу и силата в нея изригна. Всичко, което имаше. Впила очи в тялото долу, тя нададе последен вик — на триумф, — преди да удари.
Последният взрив бе толкова мощен, че отхвърли Фидлър назад и той се претърколи до самия ръб на склона. Изпъшка, вдиша смразения нощен въздух, докато ехото заглъхваше, и се надигна с усилие на четири крака. Изумен, че все още е жив.
Тишина бе загърнала малкия хълм… но не, щом вдигна очи, видя бавно надигащите се от окопите морски пехотинци и тежки, поразени от чудото. Кънтежът в ушите му взе да заглъхва и през смътния шум вече можеше да чуе гласовете им.
Изправи се и видя, че полузаровеният надгробен камък, зад който се беше крил, е почти избутан настрана от взрива — а всички останали в кръга около билото също се бяха килнали. В кръга не бе останал нито един връх на копие, само опърлена земя.
Видя и лежащата до меча фигура и залитна напред.
Прекършен, обезобразен и изтерзан мъж. Сакатия бог!
Тежки вериги го държаха прикован към земята.
„Никога няма да ги разбием. Не и с този меч. Само го направихме по-уязвим, отколкото беше. Сега наистина може да бъде убит.“
„Може би това е милост.“
И тогава видя, че очите на мъжа са се спрели на него.
Фидлър се приближи и промълви тихо:
— Съжалявам.
Но сгърченото лице се смекчи и Сакатия бог отвърна с немощен глас:
— Няма защо. Приближи се — все още съм толкова… слаб. Искам да ти кажа нещо.
Фидлър пристъпи и застана до него, а след това приклекна.
— Имаме вода. Храна.
Но богът поклати глава.
— Докато не бях нищо повече от болка, докато само злост излизаше от мен и жажда да нараня този свят, не виждах у вас, малазанците, нищо по-добро, отколкото у всички други. Деца на своите жестоки богове. Техни инструменти, техни оръжия. — Замълча и вдиша хрипливо. — Трябваше да усетя, че сте различни — не беше ли тъкмо поборникът на вашия император, който се опълчи на Качулатия при последното Оковаване? Не извика ли тъкмо той, че това, което искат да направят, е несправедливо? Не заплати ти ли той ужасно за своята дързост?
Фидлър поклати глава.
— Нищо не знам за това, боже.
— Когато той дойде при мен — вашият император, — когато ми предложи изход… Бях недоверчив. И все пак… все пак какво виждам сега? Тук, застанал пред мен? Малазанец.