Нов удар го събори на гръб.
Смирение го затисна и ръцете й се вкопчиха в гърлото му.
Маппо я гледаше. „Лъжи. Не бях нищо. Дадоха ми цел — единственото, което е нужно на всеки. Цел.“ Беше спряла дъха му и гърдите му горяха. Идваше краят.
„Икариум! Тя ти е направила нещо. Наранила те е.“
Загърна го мрак. „Опитах се. Но… твърде слаб. Твърде несъвършен.“
„Всички те нараняват.“
„Не бях нищо. Младеж от един умиращ народ. Нищо.“
„Приятелю мой. Съжалявам.“
Тя премаза трахеята му. Счупи всяка кост във врата му. Пръстите й натискаха през сбръчканата хлъзгава кожа — като протрита козина на сърна — и кръвта потече.
Мъртвите му очи се взираха в нея от почернялото лице, лице, което вече бе замръзнало в странно изражение на тъга. Но нямаше да се предаде на тази мисъл. Просто още един воин, прокълнат да се провали. Светът беше пълен с тях. Осейваха бойните полета. Влизаха в крак в гмежта на битката, отмервайки ритъм с мечовете по щитовете си. Но не задълго.
„Той е мой. Сега ще го пробудя — ще го освободя, за да убие този свят.“
Чу някакъв звук вляво от себе си, а след това глас:
— Това не е хубаво.
Тя се изви, за да скочи, но нещо огромно се натресе в слепоочието й толкова силно, че я надигна от земята и я запокити във въздуха.
Смирение падна на дясното си рамо, претърколи се и се изправи. Лицето й бе размазано.
Обратният замах я удари в лявото бедро. Парчета натрошена кост изригнаха от таза й. Тя се преви, залитна и отново тупна на земята. Надигна се с усилие на колене и зяпна със здравото си око застаналия над нея Тоблакай.
„Но ти ме освободи!“
„Не. Ти не си онзи. Онова беше отдавна. На друго място… в друго време.“
— Не обичам боя — каза той.
Следващият му удар откъсна главата й от раменете.
— Брат Гроб?
— Момент. — Форкрул Ассаил се взря към далечните хълмове. „Точно там се спусна облакът птици. Виждам… фигури, там, по склоновете на могилата на Елан.“ Заговори на Висшия Разводнен до себе си: — Виждаш ли, Хаграф? Сега ще ги обкръжим — но останете на разстояние. Искам да сме отпочинали, преди да ударим.
— Може би трябва да изчакаме тежката пехота, Чист. Онези на могилата явно са се подготвили.
— Няма да чакаме — отвърна Гроб. — Хълмът не е достатъчно голям, за да побере сила, която да представлява сериозна заплаха. Преди разсъмване ще се строим и ще атакуваме.
— Те ще се предадат.
— Дори да се предадат, ще ги екзекутирам.
— Чист, ще ги принудите ли да коленичат пред мечовете ни?
Брат Гроб кимна.
— Да. А след като приключим тук, ще се върнем при брат Възвишеност и сестра Свобода — може би врагът, когото са намерили, ще се окаже по-сериозно предизвикателство. Ако не, ще се строим и ще поведем трите ни армии на север, за да премахнем онази заплаха. А след това… ще си върнем Великия шпил.
Хаграф тръгна да предаде заповедите на ротните командири.
Брат Гроб се загледа към далечната могила. „Най-сетне ще сложим край на това.“
Вастли Бланк слезе от канарата и седна да оправи кожените ремъци, които пазеха прасците му.
Фидлър го изгледа намръщено, след което се обърна към Бадан Грук.
Сержантът сви рамене.
— Той ни е късметът, капитане. Има най-острия поглед тука.
— Войник.
Вастли Бланк вдигна глава и се усмихна.
— Капитанът иска да знае какво видя отгоре — рече Бадан Грук.
— Обкръжени сме. — Тежкият задърпа счупения нокът на палеца на десния си крак да го откъсне.
Фидлър стисна юмрук, погледна го и го отпусна.
— Колко?
Вастли пак вдигна глава и се усмихна.
— Към три хиляди. — Отпра нокътя, огледа го с присвити очи, после изтри кръвта от пръста си.
— И?
— Предимно кожа, капитане. Дърво. Слаби ризници. Кръгли щитове и къси копия, извити мечове. Малко стрелци. — Изтри още кръв от нокътя.
— Готвят ли се да атакуват?
— Още не — отвърна Вастли Бланк. — Надушвам потта им.
— Какво?
— Дълъг марш.
— Най-добрият нос също — подхвърли Бадан Грук.
Вастли Бланк си облиза пръстите.
Фидлър въздъхна и се отдалечи.
Небето на изток изсветляваше, с жилки сребро и калай на хоризонта. От настъпващите от всички страни колансийци се носеше тихо дрънчене. Врагът заемаше позиции, с готови за бой щитове и оръжия. Стрелците вече изпъваха лъковете си и зареждаха арбалетите.
Сержант Ърб чу командир Хедж да говори на десетината си стрелци, но не можа да хване добре какво им казва. Измести тежкия щит и се примъкна към седналата в окопа Хелиан. Не можеше да откъсне очи от нея. „Толкова е красива сега. Толкова непорочна и чиста, а ужасната истина е, че я харесвах повече, когато приличаше на птица, блъснала се в стена. Тогава поне имах шанс с нея. Едни пияна жена ще легне с всеки в края на краищата, стига да има пари за още пиене.“