Един се стовари в тила му и дойде тъмнина. И забрава.
Хедж стоеше над трупа на Бейвдикт — проклетият глупак бе убит още при първия дъжд от стрели, улучен в окото. От позицията си виждаше как кръгът на защитниците се свива, докато врагът натискаше нагоре по склона. Видя как Фидлър тръгна надолу да запуши дупката в едно почти избито отделение.
— Стрелците! Дръжте капитана под око. Ако пробият там, пътят към Сакатия бог е прав.
— Да, сър!
— Останалите — трябва да отслабим натиска. Взимате ония, бронзовите, и хвърляте по пети и шести ред — изразходвай ги всичките. Ако не ги принудим да отстъпят веднага, свършили сме.
— Какво правят бронзовите котенца, сър?
Хедж поклати глава.
— Забравил съм, а алхимикът е мъртъв. Просто действай. Живо!
Щом те тръгнаха, взе арбалета си — бяха му останали само шест стрели. Сапьорите, които бе окопал долу под склона, или всички бяха мъртви, или бяха изразходвали мунициите си — щеше да е само лош късмет, ако някоя случайна стрела улучеше него или Фидлър точно сега.
Зареди арбалета и тръгна надолу покрай останалите си четирима стрелци, към Фидлър и двете сестри далхонийки плюс оня тежък пехотинец, най-ниския от всички. Всички колансийци, които бяха настъпили по фланга им, вече бяха нападали, пронизани от стрелците му.
— Добра работа — ревна Хедж на хората си. — Сега си намерете други цели, не ми се помайвайте.
Един камък се обърна под крака на Фидлър и левият му глезен поддаде болезнено. Той изруга и залитна. Вдигна очи и видя връхлитащ колансиец — с подивели очи под шлема, вдигнал високо тежка брадва.
Метална стрела оттласна колансиеца стъпка назад и той зяпна изумено тежката пръчка, забита в гърдите му.
Една ръка стисна Фидлър за яката и го дръпна настрана. Метален арбалет тупна в скута му, последван от стрела.
— Зареждай, Фид — изръмжа Хедж, докато вадеше късия си меч. — Задържаш ги от левия ми фланг, нали?
— Побесняваш ли, Хедж?
— Да.
— Боговете да са им на помощ.
Нападателят на Ботъл заби копието си през дясното му бедро и го прикова към земята, но Ботъл отвърна с меча през корема му и докато колансиецът рухваше с ужасни крясъци, реши, че е спечелил малкия спор.
„Това ли е то? Спор? Но виж ги само — те са роби. Не го искат това.“
Тар спря до него, от рана на лицето му бликаше кръв.
— Да го издърпам ли това копие, Ботъл? В момента не кърви много, но ако го извадя…
— Знам. Но е пробило целия крак — махни го, сержант. Ще запуша раната с парцали.
Тар го натисна с коляно и бързо издърпа копието.
— Кърви. Но не шурти. Като видя Детсмел, ще го пратя насам.
Ботъл кимна замаяно, надигна се, бръкна в кесията на колана си и извади превръзки. Докато запушваше единия край на дупката, от подножието на хълма изригна убийствен зной, последван от смразяващи кръвта писъци.
Брат Гроб зяпна потресен и вбесен от собствената си безпомощност, когато бронзовите на цвят гранати западаха в колансийските редици в подножието на могилата и на равния терен под нея. Изригналите с грохот смарагдови пламъци плъзнаха с демонска ярост през бойците му.
Атаката бе разбита — видя как войниците му заотстъпваха.
„Ще е по-дълго, отколкото предвиждах.“
Погледна на северозапад и затърси очи очакваната прах на хоризонта. „Къде са те?“
— Хаграф. Сигнал за отбой. Ще изчакаме, докато огньовете затихнат. После удряме отново и отново, докато не паднат всички!
Вонята на изгоряла плът понесе със себе си странния мирис на сяра и вар.
Сакатия бог се вслушваше в грохота на битката от всички страни. Чуваше виковете на болка и гняв, но бе очаквал тези звуци. Сред трясъка на желязо и пращенето на дървени щитове, сред свисъка на стрелите — някои падаха съвсем близо — и чаткането им по безчувствения камък чуваше как войниците си крещят, чуваше отчаяния им дъх, докато се бореха да останат живи и да убият онези, които се надигаха срещу тях на сякаш несекващи вълни.
А небето горе бе почти ослепително с всички души, изоставени от пропадането му на този свят. Струваше му се, че чува и тях, но бяха твърде далече, изгубени в небесата. Дали все още се бореха да съхранят вярата си, след като богът им бе изчезнал толкова отдавна? Или се бяха предали на жестоката злост, спохождаща толкова много опустошени духом? Дали се скитаха сега без цел, сред ужаса на безсмисленото съществуване?
Около него изригнаха огньове — не толкова близо, че да усети зноя им, — а след тях писъци изпълниха въздуха.
Викове на умиращи, от всички страни. Беше чувал тези звуци. Нищо ново нямаше тук, нищо, което да му предложи разбиране. Тези смъртни можеха толкова лесно да отдават живота си в името на каузи и благородни желания — това ли бе най-пълното, най-изумителното жертвоприношение от всички? Единственото жертвоприношение, което всеки бог отдавна бе забравил. Единственото жертвоприношение, което те, в закоравялото си безразличие, не можеха дори да проумеят.