„Плътта им е всичко, което познават — всички тези мъже и жени тук. Плът, каквато ме облича сега. Усещаме границите си, ужасните си граници. Толкова уязвими и временни. Мимолетна светлина, мигновен дъх.“
„Чувам как я дарявате. Този дар е единственият дар, който изобщо ви е даден — а вие го връщате в твърдта. И светът подминава, едва забелязал.“
„Никой ли няма да забележи?“
„Ще се вслушам във вашата смърт. Ще запомня.“
Сакатия бог слушаше, слушаше зова на роговете за отстъпление, виковете за лечители, сигналите, възвестяващи следващата вълна срещу малцината обсадени. Слушаше и чакаше.
Седемте Мъртви огъня Т’лан Имасс стояха на голо възвишение на изток от малазанските редовни. Ном Кала и Калт Урманал вече бяха сред тях, обвързани като истински родственици, и в ума на Ном Кала всичко беше наред. Не се чувстваше чужда. Не се чувстваше сама.
Уругал Втъкания заговори:
— Тя се подготвя за приближаващия се враг. Вслушахме се в мълчанието й и знаем, че в душата й няма лъжи. И все пак е смъртна.
— Мнозина, които я виждат — каза Бероук, — вярват, че е слаба — не във волята си, а в своята плът и кости. Тя предаде меча си. Опитах се да й дам своя, но тя ми отказа.
— Разбираме силата на могъщата воля — вметна Калб Безшумния ловец.
— И все пак — рече Бероук.
— Избрах да останем с нея — заяви Уругал. — Да останем тук, вместо да споделим съдбата на морските пехотинци. Ако Сакатия бог наистина се вдигне отново, няма дори да станем свидетели на този миг. — Обърна се към другите. — Не сте съгласни с мен за това — със заповедта ми да останем с нея.
— Заради това, което губим, Уругал — рече Теник Разбития. — Да го видим прероден.
— Трябва ли нашата вяра да ни покаже лицето си, Теник?
— Копнеех за доказателство — отвърна Разбития. — Че всичко, което сме сторили, има цел. Не ни ли предложи точно това Падналия? И все пак не посвещаваме мечовете си в защитата на нашия бог.
— По начина, който избрах — възрази Уругал, — правим точно това.
Ном Кала заговори колебливо.
— Родственици, слушала съм войниците — тези малазанци. Край лагерните огньове, в миговете на отдих. — Всички я гледаха. — Рядко си говорят, но когато го правят, е за нейните думи, казани преди време. Когато заяви, че ще бъдат незасвидетелствани. Чувствам, че не я разбират съвсем — нито пък аз, — и все пак, когато ги чуя, когато видя какво се раздвижва в очите им… тази дума пробужда нещо в тях. Може би не е нищо повече от непокорство. Но не е ли непокорството най-могъщият проглас на тленността?
Последва дълго мълчание, чуваше се само тихият стон на утринния вятър.
Най-сетне Бероук проговори:
— Незасвидетелствани. Тогава нека и ние превърнем това в своя кауза.
— Каквато никой от нас не разбира? — попита Теник.
— Да. Каквато никой от нас не разбира.
— Добре. Ном Кала, твоите думи пробудиха в мен… непокорство. — Теник се обърна към Уругал. — Ние бяхме призраци сред тях. Дадохме им малко, защото имахме да дадем малко. Този ден нека й дадем всичко, което ни е останало.
— Падналия е вложил вярата си в нея — каза Бероук. — Вярата си. Уругал, аз те ценя. Мои братя и сестри, ценя ви всички. — Т’лан Имасс помълча, после отрони: — Един трябва да бъде пожертван. Намесата на Акраст Корвалайн остава и ще си остава, докато не падне последният Форкрул Ассаил. Но отменянето на Клетвата, от един от нас тук, ще ни даде каквото търсим. Предлагам се доброволно да бъда тази жертва.
— Тих глас — каза Уругал, — ти си най-могъщият в битка. Някой от по-непригодните трябва да е този, който да се отрече от Клетвата. Ще бъда аз.
— И двамата грешите — заяви Теник. — Аз не случайно съм назован Разбития. Не бива да има сантименталност в това решение. Нито упорит кураж — в края на краищата не го ли притежаваме всички ние? Бероук. Уругал. Калб и Халад. Ном Кала на мъдрите слова. Калт Урманал от кръвта на Трелл. Аз ще отворя път за всички ви, в името на непокорството. Обсъждането свърши.
Т’лан Имасс се смълчаха.
И в мълчанието се разпаднаха на прах.
Врагът се приближаваше. Лостара Юил стоеше в палатката на Тавори и гледаше как адюнктата се подготвя за битката.
Бе избрала стандартен дълъг меч от почти изчерпаните запаси. Последният му собственик бе изчегъртал неравни шарки по обшитата с кожа дървена ножница. Око лишено от талант, но притежаващо безгранична дисциплина и търпение. Не художник. Войник.