— Духовете да не дават да си го помислите, ваше величество. Пред тях ще съм като заек, пропуснат от орела. Сигурно ще се вцепеня или ще напълня бричовете.
Очите на Абрастал бавно се разшириха.
— Боен главатар — каза тя удивено, — вие се страхувате от тях.
Той се намръщи и кимна.
Кралицата на Болкандо стана рязко, пое си дълбоко дъх и очите на Спакс неволно се смъкнаха към издутата й гръд.
— Ще се срещна с тази адюнкта — заяви с внезапна енергия Абрастал и очите й го приковаха на място. — Ако наистина ще се изправяме пред още от гигантските двукраки гущери с тяхната ужасна магия… Спакс, какво ще заявиш сега за куража на хората ти?
— Куража ли, ваше величество? Ще го имате. Но можем ли да се надяваме да направят това, което хундрилите казаха, че са направили малазанците? — Поклати глава. — Огнекоса, ще гледам твърдо в тези войници и се боя, че вече знам какво ще видя. Те са познали изпитанието.
— И не искаш да видиш истината, нали?
Той изсумтя.
— Да кажем просто, че е и добре, и лошо, че запасите ви ром са почти изчерпани.
— Наше предателство ли беше това?
Танакалаян понесе въпроса, както и очите на коравата, желязна жена, която току-що го изрече толкова честно, колкото можа, преди да се огъне.
— Смъртен меч, добре знаете, че просто не можахме да стигнем до тях навреме. В този смисъл провалът ни е заради обстоятелствата, а не от вероломство.
— Веднъж и вие да говорите разумно, сър. Утре отиваме в лагера на Ловците на кости. Пригответе ескорт от петдесет души от братята и сестрите ни — искам лечители и най-старшите ни ветерани.
— Разбирам, Смъртен меч.
Тя го погледна за миг, после отново обърна очи към огряното от нефритена светлина небе на югоизток.
— Ако не вие, те ще разберат, сър.
„Притискаш ме в ъгъла, Смъртен меч. Изглежда, си склонна да ме принудиш. Само за едного ли има място на този твой пиедестал? Какво ще направиш, когато се изправиш лице в лице срещу адюнктата? Срещу Брис Бедикт?“
„Но по-важното, какво знаеш ти за тази измяна? Виждам меч в бъдещето ни. Виждам кръв на острието му. Виждам перишите сами, застанали пред невъзможен риск.“
— На разговорите ще се съобразявате с нашата позиция, сър.
— Както желаете — отвърна той с поклон.
— Била е наранена — продължи Кругава. — Ще се струпаме около нея с изключителната ни загриженост за защитата й.
— Защитата ли?
— Като китовете ловци, Щит-наковалня, когато един от клана им е зле.
— Смъртен меч, тези разговори ще са между приятели, повече или по-малко. Нашият клан, както бихте могли да го наречете, не е нападнат. Никакви акули. Никакви денрабъ или гарелит. От кого я защитаваме?
— От мрака на собствените й съмнения, ако не друго. Макар и да не мога да съм сигурна, боя се, че тя ще чопли собствените си рани, нетърпелива да види как кървят, жадна за вкуса на кръв в устата й.
— Смъртен меч, как можем да я защитим от самата нея?
Кругава помълча за миг, после въздъхна.
— Погледът ви да е твърд, прогонете сенките от ума си, закалете увереността си до най-ярък метал. Връщаме се на пътя с цялата решителност. Мога ли да се изразя по-ясно, Щит-наковалня?
Той отново се поклони.
— Сега ме оставете.
Танакалаян се обърна и заслиза от билото. Равните редици огньове мъждукаха в падината под него и багреха платното на палатките със светлина и сянка. Пет хиляди разтега на запад се вдигаше друго сияние — от лагера на Болкандо. „Разговор на приятели, клан. Или може би не. Болкандо нямат място в тази схема.“
„Казаха, че е имала сътресение, но вече се съвзема. Казаха, че с изпадналото й в безсъзнание тяло станало нещо невъзможно, там на бойното поле. Казаха — с нещо, което гореше яростно в очите им, — че в онзи ден Ловците на кости се събудили и че сърцето било там, пред безчувственото тяло на адюнктата.“
„Вече се ражда легенда, а ние така и не видяхме сътворяването й. Не изиграхме никаква роля. Името на Сивите шлемове на Периш е зейнало отсъствие в тази тържествена проверка на герои.“
Несправедливостта на това го изтезаваше. Беше Щит-наковалня, но прегръдката му оставаше празна, зейнала бездна между ръцете му. „Това ще се промени. Аз ще го накарам да се промени. И всички ще видят. Нашето време идва.“
„Кръв, кръв на меча. Богове, почти усещам вкуса й.“
Дръпна силно от увитата с листо пръчка и усети как всеки мускул по челюстта и шията й се напряга. Димът блъвна от устата и носа й. Стоеше и гледаше към равнината на север. И други излизаха в края на лагера така и гледаха към малазанския лагер. Излизаха и се вторачваха също като поклонници, изправили се пред светилище, неочакван храм, издигнал се на пътя им. Представяше си как в мълчанието си се мъчат да вместят в своя свят унило мъждукащите огньове от суха тор, смътните фигури, щъкащи около тях, отблясъка на знамена като малка гора опустошени от буря дръвчета. Мъчеха се да намерят място за всичко това, което трябваше да е лесно. Но не беше.