— Не — каза тя.
— Моля те.
— Съпруже, нямаме къде да идем. Ще те намерим в Хълмовете на предците, под топло слънце, и пустинните цветя ще пълнят очите ни с цветовете на пролетта.
При древните думи за раздяла на хундрилите Гал бавно затвори очи.
— Паднал съм. — Вдигна глава и срещна спокойния й поглед. — Видя слабостта ми.
— Видях само това, което може да се намери у всички ни, любими. Не стъпва ли един Боен главатар на хундрилите по същата земя като нас, останалите? Твоят дар беше куражът и острият ум на бойното поле. Този дар си остава. Вземи го със себе си този ден, в името на Колтейн и на духа на уикците, които бяха най-великите конни воини, каквито този свят е виждал някога. Не прогласихме ли точно това? Не извикахме ли името им към небесата — и дори Хълмовете на предците се разтърсиха от събуждането на нашите призраци?
— Да, обич моя.
— Ние изгорихме сълзи на лицата си в знак на тяхното напускане на света. Но виждам воини хундрили зад тебе, съпруже. Виждам най-доброто от това, което остава. Поведи ги. Давам ти куража на собственото си сърце, за да се слее с твоя. Днес съм горда.
Треперещ, той пристъпи напред и я взе прегръдката си.
Юмрук Фарадан Сорт гледаше огромната армия, строяваща се за бой на равнината отпред. Дори само центърът им ги превъзхождаше многократно. Тежка и лека пехота, с полукръговете на стрелците: седем или осем хиляди. Крилата бяха за тежката пехота и тя видя, че всяко от тях се командва от чистокръвен Форкрул Ассаил. Очите й се присвиха към Чистата срещу нея — жена, яхнала костенобял кон, в момента слизаше от него.
— Те имат сила в гласа си! — извика Фарадан Сорт. — Само със заповед ще се опитат да ви накарат да се предадете. Да пуснете оръжията си. Опълчете им се, малазанци!
„Много е лесно да се каже. И сигурно невъзможно да се постигне. Това може много бързо да се превърне в ужас.“ Извади меча си. Стари белези от магията на Ездачите на бурята бяха нашарили острието на безумни шарки под гладката повърхност.
В ума й се надигна смътно ехо — грохот на огромни вълни, разтърсващи коварния леденостуден камък под краката й. Жестоката студена захапка на железните пранги около окованите й глезени. Взривове пяна — а след това, надигнала се над синкавобялата пяна фигура, бронирана в лед… Тръсна глава да прогони спомена. Устата й изведнъж пресъхна.
„Денят е топъл. Нищо, на което да се хлъзнеш. Никаква изтръпналост, която да отнеме всякакъв усет от дланите ми. Никакви рани по кожата, разкъсана от допира на метала.“
„Изправяла съм се срещу по-лошо. Помни това — то те опази, докато влизаше от една битка в друга.“
Форкрул Ассаил вече крачеше пред бойците си, нагоре към ниския хълм.
Фарадан Сорт наведе очи и огледа жълтите изсъхнали треви и безбройните дупки на полски гризачи.
— Войници… някой да е виждал скорпиони тъдява?
Отвърна й хорово сумтене за „не“.
— Добре. Така бива. Щитовете високо — тая май има да ни казва нещо!
„Богове, точно тук става нечестно.“
Усмихната, сестра Свобода огледа вражеските сили. „Ах, не бяхме прави. Не се канят да побегнат.“ В лицата срещу нея имаше ярост и твърда решимост, но всичко това нямаше да помогне — не и сега. Щитове и броня щяха да устоят на мощта, която скоро щеше да отприщи, щяха да ги защитят — за малко. Може би за няколко удара на сърцето. Но след това гласът й щеше да разкъса, да раздере кожа и мускул и да плисне кръв във въздуха. Кости щяха да се прекършат, черепи — да се натрошат.
Всички те щяха да измрат и каквото и да направеха, нищо нямаше да го предотврати.
„Както тук, така и по целия свят.“
Погледна наляво и видя, че центърът настъпва — вече на по-малко от трийсет крачки от неподвижната линия на защитниците. Стрелците пускаха стрела след стрела, а вражеските стрелци им отвръщаха нарядко. Падаха войници, макар че щитовете опазваха повечето от убийствения дъжд. „Двайсет крачки, а след това атаката. Тежестта й ще ги изтласка назад, ще разбие първата линия и ще разцепим строя им. А след това ще почне касапницата.“
Насочи отново вниманието си към фланга срещу себе си, вдигна ръце и започна да си поема дъх.
Кремъчният меч, който изригна от земята под Форкрул Ассаил, се вряза във вътрешността на лявото й бедро и я надигна във въздуха, върхът изстърга и се вряза в бедрената кост. Докато Т’лан Имасс се вдигаше нагоре сред дъжд от пръст, камъни и корени, други изникнаха с взрив от земята около Форкрул Ассаил.
Оръжията им я заудряха.
Тя нададе вой, загърчи се на върха на меча и замахна. Опакото на ръката й удари Уругал Втъкания по челото, огъна го навътре и Т’лан Имасс рухна на земята.