„Може би беше прав.“
„Но това не значи, че имаше право.“
— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.
„Познаваш ли неговия вид? Мисля, че да. Пробуждаш ли се сега за старата болка? Мисля, че да. Призовавам те. Те обичат своето правосъдие. Сега, приятелю мой, дай им го ти.“
— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.
А над Форкрул Ассаил небето помръкна.
Банашар гледаше невярващо рояка скакалци — откъде бяха дошли, как бяха призовани, не знаеше. Звукът, който издадоха, бе като кипяща вода, а след това — какофония от бръмчене и вой. Видя как Форкрул Ассаил спря атаката си и погледна нагоре.
А след това роякът се понесе надолу в буря от криле, които изведнъж разцъфнаха в пурпур.
Брат Възвишеност закрещя и докато крещеше, скакалците пропълзяваха в отворената му уста, изливаха се вътре и челюстите им сечаха. Прогизнали от кръв, тварите след това се хлъзгаха лесно надолу в гърлото му. Задавен, заслепен и оглушал, той падна на колене. А те дъвчеха отвътре — трахеята, вече и в стомаха. Запушваха ноздрите му и се мъчеха да нахлуят в ушите му. Изгризаха клепачите и се заеха с очите зад тях.
Богът на Форкрул Ассаил се завръщаше.
Скакалците кръжаха на кипящ стълб, който се разпадна, щом тялото, което бяха загърнали, рухна на една страна. Късчета червена слуз, парчета розова кост — а след това съществата се извисиха нагоре и налетяха върху колансийската пехота — но войниците бяха с броня и заслоняваха лицата си с щитовете, така че скакалците закръжиха бясно, бръмченето на крилете им стана още по-пронизително, огласило сякаш безсилието им.
Роякът изведнъж се извиси и закръжи във въздуха.
Бадале усещаше глада им — неутолим — и разбра, че ако останат тук, ще изгуби власт над тях — щяха да погълнат всички.
„Иди си вече. Не може да останеш.“
Въздухът затрепери от пронизителен писък — писък на безизходно отчаяние, — а след това облакът се завихри и се отнесе надалече.
Отвъд купчината кости, останали от Форкрул Ассаил, колансийската пехота настъпваше, а пред тях стояха четири фигури, окъпани в кръв.
„Майко, когато свърши това — когато ти и всички твои деца паднете — с последния си дъх ще ги призова отново. Да донесат нашата мъст.“
Боен водач Гал седеше на коня си, загледан в тежката пехота, настъпваща покрай сражаващата се Форкрул Ассаил. Редиците им бяха разбъркани, накъсани от стръмния склон на хълма от дясната им страна и струпани, за да избегнат хълма, на който командирът им се биеше с Т’лан Имасс.
Видя как флангът на малазанците се обърна, за да посрещне атаката — но бързо разбра, че намерението на врага е да стигне до тила на защитниците.
Шелемаса до него промълви:
— Боен водач… южният фланг…
— Трябва да изберем едното или другото — прекъсна я Гал. — Виждаш ли онези пред нас? Не могат да задържат строя си… но виж как след като подминат малазанците ще могат да се развърнат отново на равния терен. Тогава ще се престроят.
— Боен водач, адюнктата…
— Не можем да й помогнем. Ако имахме три хиляди, да, можехме да ударим онзи фланг. Но тези тук — на прага на открития терен — тях ще посрещнем.
Извади тълвара си, препусна пред жалката си войска и викна:
— В името на Колтейн и Падането!
Не беше нужно нищо повече. Блеснаха оръжия, конете отметнаха глави и запръхтяха, прихванали бойната треска на ездачите си.
Гал дръпна рязко юздите и обърна коня. Животното се вдигна на задните си крака и зарита във въздуха.
И Бойният водач се засмя.
Фарадан Сорт се беше добрала до края на фланга — щом колансийците пробиеха, трябваше да е там, да задържи войниците си, да укрепи решимостта им — „но те нямат нужда от мен. Виж лицата им! Врагът посяга към корема ни и ще бъде посрещнат с желязо. И аз ще съм там — тази битка ще е моя, до самия край.“
И тогава чу тропот на конски копита. Вдигна глава и се обърна… и видя Изгорените сълзи на хундрилите в атака. Докато първите колансийци се изсипваха през тесния проход, конните воини — с Гал начело — връхлетяха срещу тях.
Сблъсъкът разтърси земята на вълни, чак до малазанските редици.
— Дръж здраво! — извика Фарадан Сорт. — Сега натисни! Натисни!
Колансийският настъп бе спрян. Но не задълго, знаеше тя. „Трябва да е достатъчно. Сега да ги накараме да си платят за лошата позиция.“
Северната страна на малазанската фаланга се понесе напред и колансийската тежка пехота се обърна да ги посрещне. Но се олюляваха, под краката им се обръщаха камъни, скали спъваха стъпките им.