А хундрилите, побеснели, се врязваха все по-дълбоко в редиците им.
„Богове! Само как се бият!“
Сержант Ординъри Грей сграбчи ефрейтора за кожения елек и го дръпна към себе си.
— Грид Фан — къде ти е отделението?
Очите на фалариеца бяха подивели, лицето — налято с кръв.
— Навсякъде, стръв за картуулски паяк такава!
— Къде е сержантът ти?
— Мъртъв! Къде е шибаното ти отделение?
— С твоя сержант — сопна се Ординъри Грей. — Освен моите Семк тука…
Притискаха ги и непрекъснато губеха терен. Очите на Грид Фан се изместиха покрай сержанта и се облещиха.
— Зашиха му шибаната уста!
— Така му се пада. Слушай сега — южният фланг…
— Нямаме южен фланг!
— Тя е там — с танцуващата Сянката и оня капитан с пикнята-лед в брадата. Ассаилът свърши, но тежката им пехота ще ни разкатае. Тя ти каза името, Фан! Както и моето, и на Куд Хоул. Разбираш ли ме?
Грид Фан се размърда.
— Хеър Равидж! Сампъл! Намерете другите — измъкваме се от тая гмеж!
Грамадният стоманен юмрук на отделението се обърна към ефрейтора.
— Още не съм се развъртял! Цяла шибана вечност чакам, ефрейтор!
— Ще ти дадем шибаната от Гуглата битка, ядачо на сепии канийски — скачаме на цяла армия тежки!
— Колко сме? — попита Сампъл, синкавата й кожа беше посивяла от прахта.
Фан се обърна към Ординъри Грей и той отговори:
— Десетина някъде.
Белите зъби на напанката блеснаха в широка усмивка и тя извика пронизително:
— Шейдс, Брутън, Асп, Шипрек и Джил Слайм! С нас! Живо, проклети да сте!
Поурс се смъкна до Кайндли и той го погледна ядосано.
— Разкарай се оттук! Само се пречкаш!
— Само да… си поема… дъх!
В кипящата гмеж зад Поурс Кайндли видя десетина войници да се провират между редиците назад от първата линия.
— Какво правят ония там, в името на Гуглата?
Но не видя паника на лицата на бойците най-близо до тях — извикаха си нещо и редиците се изместиха, за да им отворят път.
Поурс се изправи и проследи намръщения поглед на Кайндли.
— Ординъри Грей… Фан и Сампъл. И оня ужасен Семк — дето им извика имената, сър.
— Тъй ли?
Нов тласък от първата линия ги накара да залитнат назад.
— Връщай се в лагера, Поурс — свърши нещо полезно. Пази децата.
— Не мисля, че… о, добре. Сър…
— Тръгвам — разкарай се оттук.
— Сър…
— После искам да ми докладваш! Тръгвай, преди лично да съм те убил! Изпълнявай.
Низша Разводнена Трисин прекрачи през костите на брат Възвишеност — мъчеше се да не поглежда надолу, но не можа да се сдържи. Все още тук-там пълзяха скакалци — по кокалите и по хлъзгавите вътрешности, изпълзяваха от зяпналите челюсти.
Усещаше яростта на сестра Свобода, докато ранената Чиста замахваше — Т’лан Имасс нямаше да я победят, но отнемаха цялата й концентрация. Всъщност сега атаката се командваше от Висш Разводнен Мелест, от центъра.
Видя пред себе си редица от четирима войници и очите й се разшириха — „това ли е всичко, което имат срещу нас? Те са луди!“
Отдясно се изсипаха и десетина бойци редовна пехота.
От гърлото й изригна смях.
— Това ли ни предлагат в съпротива?
Махна с ръка и умът й отсече командата да се развърнат и да разширят предната линия.
Щяха да пометат тези глупаци, а след това да завият и да ударят по фланга отзад.
И битката щеше да приключи.
— Адюнкта — каза Рутан Гъд, — трябва да се отдръпнем назад — във фалангата. Не можем да останем тук — не можем да задържим тази лавина…
Но Тавори Паран все едно не го чу. Кръвта течеше по лицето й, сякаш всичко, което бе задържала, всичко, което бе таила досега вътре себе си, вече се изливаше на воля.
— Застани от лявата й страна, Лостара — с Хенар до теб. Аз съм отдясно. Адюнкта! Майната му на това чакане, да атакуваме.
Главата й се извърна рязко, очите блеснаха, изпълнени с дива ярост.
И четиримата се понесоха напред.
Трисин извика стъписана… Те атакуваха!?
И сега видя — един от войниците беше обвит в лед, чак до дългия меч в ръката му. А друг връхлиташе напред плавно като потекла вода, двата меча сякаш изтичаха от ръцете на жената. Освен бронираната в лед фигура другите бяха окъпани в кръв — да, тези бяха стояли срещу брат Възвишеност. „Тази жена — тя командва тази армия.“
„Но какво прави тя?“
„Какво правят всички те?“
Грид Фан изля поток ругатни на няколко езика и изрева:
— Бегом, тъпаци такива! Да ги догоним!
И докато тичаха напред — десет редовни войници, за да се притекат на помощ на своята адюнкта и офицерите й, ефрейторът намери дъх да изреве заповеди: