Щяха да потръпват от собствените си рани, да си припомнят празнините в собствените си редици и щяха да се чувстват като сенки, хвърлени от нещо по-голямо от всичко, което бяха познавали преди. Знаеше, че съществува име за това. Атри-Цеда Араникт дръпна отново от пръчката.
„Една учена жена някога оприличи това на съвършения огън и всичко, което символизира той. Ха. Една учена жена упорито се мъчеше да оправдае навика си. Глупава жена. Той си е твой, тъй че просто му се наслаждавай, а стигне ли се до оправдаването на това, което правиш, просто си затвори устата. Философия, как ли не.“
„Попитай някой войник. Всеки войник знае всичко за пушека. И какво е вътре, и какво е вън, и каква е шибаната разлика накрая.“
Ледериите се бяха държали доблестно на онова ужасяващо бойно поле. Бяха отвлекли врага. С цената на кръв и болка бяха успели да осигурят изтеглянето на малазанците — „не, нека да го наречем каквото си беше, бягство. Щом прозвучаха сигналите, онази невъзможна желязна стена се превърна в ракитак, разбит и пометен назад от свирепия вятър.“
И все пак. Ледерийските войници излизаха на свечеряване или в миговете преди разсъмване на самия край на лагера и гледаха над празното, осеяно с шубраци пространство към малазанците. Не мислеха за бягства или за отстъпления. Мислеха за всичко, което се бе разиграло преди това.
И имаше дума за това, което изпитваха.
Смирение.
— Скъпа.
Беше дошъл зад нея тихо, колебливо като дете.
Араникт въздъхна.
— Забравям как се спи.
Брис Бедикт застана до нея.
— Да. Събудих се и усетих отсъствието ти. Накара ме да се замисля.
Доскоро беше неспокойна пред този мъж. Доскоро си беше представяла забранени сцени, като човек, който би могъл да си въобрази желания, за които знае, че са неосъществими. Сега изчезването й от леглото му събуждаше него неспокоен. „Няколко дни — и светът се променя.“
— За какво да се замислиш?
— Не знам дали трябва да го кажа.
Тонът му беше унил. Тя напълни дробовете си с дим и бавно го издиша.
— Обзалагам се, че е твърде късно за това, Брис.
— Никога не съм бил влюбен. Не и така. Никога преди не съм се чувствал толкова… безпомощен. Все едно, че без дори да забележа, съм ти отдал цялата си сила.
— Всички детски приказки изобщо не говорят за това — отвърна след малко Араникт. — Принцът и принцесата, всеки от двамата героичен и силен, равни в голямата любов, която спечелват. Приказката свършва с взаимно възхищение.
— Звучи малко горчиво.
— Това е вкусът на самопоздравлението. Всички тези приказки са за нарцисизма. Измамата е в огледалния образ на героя — принцеса за принц, принц за принцеса — но всъщност всичко е едно. Любовта на благородството към самото себе си. Герои печелят най-красивите любовници, това е наградата за храбростта и добродетелността им.
— И тези любовници не са нищо друго освен огледала?
— Лъскави сребърни огледала.
Усещаше погледа му върху себе си.
— Но не е това, нали? — отрони той след малко. — Ти не си моето огледало, Араникт. Ти си нещо друго. Не съм отразен в теб, също както и ти не си отразена в мен. На какво се натъкнахме тогава тук и защо се оказвам на колене пред него?
Краят на пръчката й грейна като новородено слънце, за да угасне след мигновения си живот.
— Как бих могла да знам, Брис? Все едно съм застанала пред тебе под някакъв ъгъл, недостъпен за никой друг, и докато съм там, нищо не се издига между нас — трик на светлината и всичките ти защити изчезват. И ти се чувстваш уязвим.
Той изсумтя.
— Но с Техол и Джанат не е така.
— Да, чувала съм за тях и ми се струва, че както и да застане всеки от тях, другият стои пред него. Той е нейният крал и тя е неговата кралица, и всичко останало следва от това. Това е най-редкият вид любов, мисля.
— Но не е нашето, нали, Араникт?
Тя не отвърна нищо. „Как бих могла? Чувствам се препълнена, все едно съм те глътнала жив, Брис. Вървя с бремето на тежестта ти в мен и никога не съм изпитвала нещо такова.“ Перна края на пръчката да я угаси.
— Твърде много се безпокоиш, Брис. Аз съм твоята любима. Не го мисли повече.
— Но си и моята Атри-Цеда.
Тя се усмихна в тъмното.
— И точно това ме доведе тук, Брис.
— Защо?
— Нещо се крие. Витае навсякъде около нас, неуловимо като дим. Проявило се е само веднъж досега и това беше по време на битката, сред малазанците — на мястото, където адюнктата падна в безсъзнание. Скрита ръка има във всичко това, Брис, и не й вярвам.