— Погрижихме се за този пробив, господа.
Фидлър сграбчи ръката на Хедж и го дръпна настрана.
— Фид…
— Млъкни! Мислеше просто да го повториш, а?
— Стори ми се, че сме свършили!
— Никога не сме свършили, проклет да си! Изтласкваме ги отново — чуваш ли ме? Те напират — ние ги изтласкваме отново!
Краката на Хедж изведнъж омекнаха и той смъкна тежко на земята.
Смрачаваше се. Хедж се вслуша в задъханото дишане, ругатните и кашлянето на другарите си — и те бяха насядали и налягали твърде уморени за нещо повече. Отпускаха глави и затваряха очи. Въздъхна хрипливо.
— Богове, колко войници ти останаха, Фид?
— Някъде двайсетина. На теб?
Хедж потрепери и извърна глава.
— Сержантите бяха последните.
— Те не са мъртви.
— Какво?
— Накълцани, да. Но са просто в безсъзнание. Детсмел смята, че е топлинен удар.
— Топлинен… Богове, казах им да изпият всичко, което имаха!
— Те са едри жени, Хедж.
— Последните ми Подпалвачи на мостове.
— Да, Хедж. Последните ти Подпалвачи на мостове.
Хедж отвори очи и погледна приятеля си — но очите на Фид си останаха затворени, лицето му бе извърнато към помръкващото небе.
— Сериозно? Какво каза?
— Сериозно.
Хедж се отпусна.
— Мислиш ли, че можем пак да ги спрем?
— Разбира се, че можем. Слушай, не криеш още някоя проклетия, нали?
— Не. Гуглата да ме вземе, носих я тая цяла скапана вечност. И през цялото това време е била шкарто!
Зад очите на Фидлър плуваха лица. Застинали в смъртта, след като толкова много спомени за всяко от тях им придаваха толкова живот — но този живот вече бе затворен там, в ума му. И там щяха да си останат, щом отвореше очи — което все още не бе готов да направи, — и щеше да види само застиналост и празнота.
Знаеше в кой свят иска да живее. Но хората нямат този избор, нали? Освен ако първо не убият искрата в себе си. С пиене, със забравата на сладкия дим — но тези сънища бяха лъжливи, фарс на всичко, което наистина си изгубил. Насмешка над онези, чийто живот е свършил.
Задъханото дишане наоколо затихваше, стоновете заглъхваха, след като раните бяха превързани. На малко войници им бяха останали сили да се движат и той знаеше, че са се отпуснали на земята като него. Беше толкова изцеден, че не можеше да помръдне.
От склона от всички страни се извисяваха стоновете на ранените колансийци, глухи и самотни. Малазанците бяха избили стотици, ранили бяха още повече — и все пак враговете нямаше да се примирят. Този хълм все едно се бе превърнал в единствения остров в свят от бушуващи морета.
„Но не е това.“
„Просто е мястото, което избрахме. За да направим каквото е редно.“
„Но пък може би точно това им дава основание да ни унищожат.“
Хедж се беше смълчал до него, но не спеше — иначе хъркането му щеше да ги е прогонило всички оттук, включително Сакатия бог с проклетите му вериги. А от армията, която все още ги обкръжаваше, долу на равното, не се чуваше нищо освен тихо шумолене — отдъхващи войници, оглед на оръжия и броня. Подготвяха се за следващия щурм.
„Последният щурм.“
„Двайсетина войници не могат да спрат армия.“
„Дори тези войници.“
Някой се покашля наблизо и проговори:
— Та за кого се бием все пак?
Фидлър не можа да познае гласа.
Нито на този, който му отвърна:
— За всички.
Дълго мълчание, а след това:
— Нищо чудно, че губим.
Шест, десет удара на сърцето, преди някой да изсумти. Последва гърлен смях, а след това някой друг нададе неистов вой, и изведнъж от тъмните места между скалите по тази гробна могила смехът изригна, затъркаля се на вълни и отекна.
Фидлър усети как устата му се разтвори в широка усмивка. Изсмя се горчиво, и още веднъж. А после вече не можеше да се спре, чак коремът го заболя. Хедж до него беше изпаднал в истерия, превиваше се на две, задавен от смях.
От очите му затекоха сълзи — Фидлър ги забърса припряно, — но смехът продължи.
Още и още.
Смайлс гледаше как всички от отделението се превиват на две от смях, гледаше зачервените им облени със сълзи — от смях — лица. Ботъл. Корик. Дори Тар. И Смайлс се… усмихна.
А когато приятелите й от отделението видяха това, направо зацвилиха.
Затиснатият в цепнатина между два камъка долу на склона и почти погребан под колансийски трупове — кръвта му изтичаше от дълбоките смъртоносни рани в гърдите — Кътъл чу този смях.
И се върна в ума си, назад и назад. Детство. Битките, които водеха, високите редути, които бранеха, слънчевите дни с прахоляк и пръчките за мечове, и търчането насам-натам, когато времето не бе нищо повече от свят без хоризонти — и дните никога не свършваха, и всеки камък лежеше съвършено в дланта, а щом се удариш, та дори без да ти потече кръв, трябваше само да изтичаш при мама или тате и те щяха да поемат това стъписване и възмущение, и да направят така, че да не изглежда толкова важно — а след това притеснението си отива, изтекло е във времето преди, а напред е само слънцето и яркостта на това да не порастваш никога.