Във война.
Видя как този вихър притегли господаря й и следовниците му — изгубиха се, отвлечени от това, което идеше.
„Където лети Коурабас, там ще е Тиам.“
А богинята на драконите Елейнт започваше да се въплъщава.
Разплакана, в паника, Апсал’ара затича отново и там, в далечината, изникна хълм, осеян с канари и балвани, а на този хълм — хора.
Фидлър бе зяпнал най-огромния дракон, който бе виждал. Нападнат от десетки, стотици по-малки, почти разкъсан, той се носеше тежко право към тях.
Обърна се рязко — от меча на адюнктата струеше ръждивозеленикава светлина и той видимо потръпваше, забит дълбоко в земята. „О, не! Всички сме мъртви!“
Земята под дракона Отатарал се гърчеше, разпадаше се на прах и напукана глина. Опустошението се разливаше над равнините като потоп.
„Мечът не беше достатъчен. Всички го знаехме. Когато застанахме тук — тя, аз, жрецът…“
„Жрецът!“
Завъртя се вихрено.
В този миг Бързия Бен стигна до билото.
— Никой да не напуска могилата! Стой вътре в кръга!
„В кръга?“
— Богове подземни. Д’рек!
Магьосникът го чу и отвърна с нервна усмивка:
— Добре казано, Фид. Но не богове. Само един.
Калам се олюля зад Бързия Бен, плувнал в пот и толкова останал без дъх, че рухна на колене, докато се мъчеше да вдиша.
Хедж му хвърли мех с вода.
— Не си във форма, войник.
Десантчиците се бяха смразили — очите им бяха приковани в приближаващия се дракон и стотиците други по-малки, които се спускаха върху него на убийствени вълни. Някои видяха пълзящата неумолимо към тях развала и потръпнаха.
— Бързак? Тя може ли да ни защити?
Магьосникът го погледна намръщено.
— И питаш? Тя е тук, нали? Иначе защо ще е тук? — Пристъпи към Фидлър. — Ваш ли беше този план?
— План ли? Какъв шибан план? — отвърна той, без да помръдне. — Банашар каза нещо… божеството му идвало — да предложи защита…
— Точно… Чакай, каква защита?
— Не знам!
Погибелта удари в подножието по бягащите колансийски войници.
Те се разпаднаха на облаци прах.
Малазанците се хвърлиха на земята и покриха главите си с ръце.
Драконът Отатарал нададе ужасен вик, побрал сякаш в себе си всичката болка и скръб на света, век след век — и разръфаните му криле като разкъсани платна заудряха диво във въздуха, щом спря точно над могилата.
Труп на дракон рухна от небето и земята се разтърси.
— Тя се бори с него! — възкликна Бързия Бен. — Богове, то я убива!
Фидлър надигна глава, погледна към Сакатия бог — и се вцепени.
Изкованите от богове вериги се пръснаха като лед, брънките се взривиха и изхвърлиха наоколо парчета град. Войници завикаха и запълзяха назад. Сакатия бог остана да лежи неподвижен. Толкова дълго бе носил тази тежест, че не можеше да помръдне.
Но гърдите му се изпълниха с въздух, след като неумолимото стягане вече го нямаше. Трепет обзе тялото му и той извърна глава.
Смъртните пищяха наоколо, макар да не можеше да ги чуе. Гледаха с отчаяна нужда към него, ала той вече не разбираше какво искат от него. А после примига и се взря нагоре, не в надвисналия издъхващ дракон, а отвъд него.
„Моите поклонници. Моите деца. Чувам ги. Чувам техния зов.“
Бавно се надигна и погледна безобразните си ръце, кривите пръсти и бучките плът там, където трябваше да са ноктите. Огледа нашарената си с белези кожа и отпуснатите мускули под нея. „Мое ли е това? Такъв ли съм?“
Изправи се и погледна стотиците дракони, трупащи се на юг. Бяха се отдръпнали от дракона Отатарал и вече връхлитаха един срещу друг и се завихряха на спирални стълбове от люспи, криле и драконова плът, извиваха се нагоре в още по-плътна тъмна маса. И в тази тъмна маса изведнъж блеснаха пробудени очи.
Една дума изшепна в ума на Сакатия бог — смътно и все пак изречена с вой на ужас.
„Тиам.“
Въплъщаваше се. Съживяваше се, за да убие дракона Отатарал.
Някакъв мъж се мъчеше да стигне до него, сякаш се бореше с вихрен вятър. Желязо в брадата му, смътно познато лице… И с този спомен в мисълта на Сакатия бог се надигна смътно чувство. „Имаше жертвоприношение днес. Направено за мен, от тези непознати. И все пак… без да молят за нищо. Не и за себе си. И все пак… какво искат от мен?“
„Аз съм свободен.“
„Мога да чуя децата си.“
„Но те са пленени горе в небесата. Ако ги призова долу, всичко тук ще бъде унищожено.“
„Имаше други, някога… паднаха като мен и толкова много бе унищожено, толкова много бе загубено. Все още ги виждам, пленени в нефрит, оформени така, че да бъдат послание за тези смъртни същества — но това послание така и не беше разбрано и гласовете останаха завинаги пленени в нефрита.“