Присвит, докато призрачното тяло на дракона Отатарал се плъзгаше леко надолу около тях, той се обърна и погледна към Сакатия бог. Стоеше неподвижен, затворил очи и все така вдигнал ръце към небето.
„Навярно някой дракон може да те отнесе там горе, приятелю. Не всички бягат, нали?“
Жена, която не беше виждал никога, седна до него, погледна го с подкупваща усмивка и каза:
— Харесваш ми.
„Богове, още една.“
— Коя в името на Гуглата си ти?
Усмивката й блесна още по-широка.
— Аз съм тази, която открадна луната. О, виждам, че не ми вярваш, нали?
— Не — отвърна той. — Добре, откраднала си я — но после я счупи тая шибана луна, нали?
Гняв огря лицето й съвсем подобаващо.
— Аз съм Апсал’ара, Господарката на крадците!
А той й се ухили.
— Никога не съм харесвал крадли.
„Разочароваш ги. Винаги действа.“
Бързия Бен ги чу и изсумтя наум.
„Калам, никога няма да се научиш, нали? Или може би просто не можеш да се сдържиш?“
Покривът на пещерата изведнъж засия нажежен до бяло и Хеборик се обърна рязко към Сакатия бог.
— Сега! Отвори очи — не можеш да си тук долу, когато дойде тя. Никой не може!
Сакатия бог се обърна. Усети, че двамата Древни богове са си отишли.
„Сбогом, Маел на моретата и К’рул, Създателю на лабиринти.“
— Отвори си очите!
И той ги отвори и в същия миг усети как Хеборик го хвана за ръката.
Корик беше излазил от пукнатината и сега бе впил очи в Сакатия бог няма и на пет крачки от него. Вътре в него имаше копнеж, непоносима и свирепа нужда. Нужда, която искаше да го погълне. Която искаше да унищожи света, онзи, в който живееше, онзи, който бе само най-тънка кожа между това, което се таеше вътре и което бе отвън.
Нямаше отговор на този копнеж. Никакъв освен очевидния — онзи, в който не смееше да се взре. Направеше ли го, щеше да се изправи пред собствената си история — не пред носталгична гордост обаче, а като пред безброй рани, които не носеше само той. И щеше да види всички белези — тези, които бе понесъл сам, и тези, които бе оставил на другите около него.
Корик гледаше Сакатия бог така, сякаш той можеше по някакъв начин да спаси душата му.
А Падналия отвори очи… и се взря право в неговите.
Нефритени огньове лумнаха на вихрен стълб около бога, завъртяха се все по-бързо, засияха все по-ярко и въздухът зави.
Погледите им се бяха впили един в друг през смарагдовите пламъци.
И Корик видя нещо — там, пробудено… обещание.
Усети как душата му се пресегна напред — близо, все по-близо… пресегна се да докосне.
Сакатия бог му се усмихна — с такава любов, с такова разбиране…
Сянката, която се извиси зад него, не беше на място — нямаше място за нея сред този бушуващ огън. И все пак Корик видя как се надигна и придоби форма. Видя как две ръце се вдигнаха, видя мътносивия блясък на двете остриета.
Предупредителният крясък раздра гърлото му и Корик се хвърли напред…
А ножовете на Котильон забиха надолу.
И потънаха в гърба на Сакатия бог.
Огряното от неземна светлина лице се вцепени все едно усмивката изобщо не беше я имало, главата се отметна и тялото се изви в предсмъртна агония.
Някой се блъсна в Корик и го повали на земята. Той се задържа отчаяно и зави.
Зеленият огън се нажежи и се изстреля на спирала към небето — толкова бързо, че изчезна за няколко мига.
Корик се взря след него, протегнал нагоре ръка.
Чу гласа на Фидлър, непоносимо близо до себе си:
— Беше единственият начин, Корик. Така е най-добре. Нищо не можеш да…
Корик захлипа, избута го от себе си и се сви на кълбо като дете, заживяло в свят на неспазени обещания.
Хедж издърпа Фидлър встрани от хлипащия войник, а той го погледна безпомощно.
— Ще се съвземе, Фид. Щом се поуспокои и го проумее, ще се оправи.
Бързия Бен и Калам застанаха до двамата сапьори. Фидлър впи поглед в магьосника.
— Истинско ли беше, Бързак? Това, което видях — дали не…
Магьосникът махна с ръка да го последват към ръба на площадката. Посочи една самотна фигура далече долу, не повече от силует, с гръб към тях.
— Държиш ли да го попиташ, Фид?
„Да го попитам? След всичко, което направихме… как да разбирам това? Да го попитам? А ако ми отговори?“
— Не — отвърна той.
— Слушай, ти беше там — трябваше да е така.
„Да! Трябваше — не направихме всичко това заради нищо!“
Фидлър погледна тримата си другари и прошепна:
— Ама и ние сме едни… Изобщо не мислех, че…
— Прати ги долу, Фид — каза Хедж. — Войниците ти — заповядай им да смъкнат ранените от тази шибана гробница.
— Какво?
Бързия Бен и Калам гледаха Хедж подозрително.