Той се навъси.
— Фид, ще ги пратиш долу, нали? Това е само за нас — не разбираш ли? Това, което предстои — само за нас.
Фидлър се обърна и видя войниците си. И усетил скръбта, стиснала сърцето му, запремества с усилие поглед от едно лице към друго. Заизрича имената им в ума си. „Тар. Корик. Ботъл. Смайлс. Троутслитър. Детсмел. Уидършинс. Хелиан. Ърб. Лимп. Кръмп. Синтър. Кисуеър. Мейби. Флашуит. Мейфлай. Класп. Неп Фъроу. Релико. Вастли Бланк. Мейсан Джилани.“
— Къде е Нефариас Бред? — попита намръщено.
Сержант Тар кривна глава.
— Капитане?
— Къде е той, проклети да сте?
— Никакъв Нефариас Бред няма, сър. Измислихме си го — в похода към Ю’Гатан. Дадоха ни клисав хляб един ден. И някой го наречи „нефериъс“4. Помислихме, че е смешно — като нещо, което щеше да измисли Брейвън Тут. — Сви рамене.
— Но аз… — Фидлър се обърна към Хедж, но видя безучастния му поглед. — О, добре. — Въздъхна и отново се обърна към войниците си. — Всички, слизайте долу — вземете Суитлард и Ръмджъгс с вас. Аз… ще сляза след малко.
Загледа се след тях. Знаеше какво е обсебило мислите им — празнотата, която вече ги завладяваше. През следващите дни и нощи бавно щеше да се запълни със скръб, докато всички не се удавеха в нея. Погледна отново към небето. Нефритените странници изглеждаха много далечни. Знаеше, че е невъзможно. Твърде скоро бе за това. И все пак…
Лек вятър лъхна по билото, хладен и сух.
— Сега — промълви Хедж.
Стори му се, че чува коне. Изкачваха се насам… а след това три фигури изникнаха пред погледа му. Призрачни, едва видими за очите — можеше да вижда през тях.
Уискиджак. Тротс. Малът.
— О, мамка му — изруга Калам, срита някакъв захвърлен шлем и той се затъркаля надолу по склона. — Пълни говна.
Уискиджак го изгледа.
— Имаш нещо да кажеш ли, Убиец?
А Калам изведнъж се ухили.
— Вони оттук до трона, сър.
Призракът кимна, а след това примижа на запад за миг, преди да се обърне към Хедж.
— Добре се справи, войник. Пътят обратно бе дълъг. Сега готов ли си за нас?
Фидлър усети как нещо в него се прекърши.
Хедж смъкна опърпаната си кожена шапка и почеса няколкото косъма, останали по петнистото му теме.
— Зависи, сър.
— От какво? — попита намръщено Уискиджак, впил очи в сапьора.
Хедж кимна към Фидлър.
— От него, сър.
И Фидлър разбра какво трябва да каже.
— Оставих те отдавна да заминеш, Хедж.
— Да. Но онова беше тогава, а това е сега. Искаш ли да остана? Още няколко години? Докато дойде твоето време, имам предвид?
Ако проговореше, щеше да се разплаче. Така че само кимна.
Хедж се обърна към Уискиджак.
— Още не, сър. Освен това, говорихме си с моите сержанти, вчера. Да си купим някоя кръчма, в град Малаз. Може би даже на Смайли.
Фидлър го погледна намръщено.
— Но никой не може да я намери, Хедж. Келанвед взе, че я скри.
— До Скръбния дом си е. Всички я знаят, Фид.
— Но не могат да я намерят, Хедж!
Сапьорът сви рамене.
— Аз мога.
— Фидлър — каза Уискиджак. — Времето ни тук почти свърши — слънцето скоро ще изгрее и дотогава трябва да сме напуснали този свят за сетен път.
Махна с ръка и Малът пристъпи напред. Държеше торба. Наведе се, развърза я и извади от нея цигулка. Беше резбована на кръжащи баргастки шарки. Щом ги видя, Фидлър вдигна очи към Тротс, а той му се ухили широко.
— Аз ги направих, Фид. А онази грешка там, горе при шийката, Хедж е виновен за нея. Дръпна ме за плитката. Обвинявай него. Да.
Малът грижливо положи цигулката на земята и постави лъка до нея. После вдигна очи към Фидлър почти свенливо.
— Всички имаме пръст в правенето й, Фид. Ние, Подпалвачите на мостове.
— Вземи я — заповяда Уискиджак. — Фидлър, ти беше най-добрият от нас. Все още си.
Фидлър погледна Бързия Бен и Калам. Видя кимванията им. После погледна Хедж, а той се поколеба, сякаш се канеше да възрази, но само сви рамене. Фидлър се взря в безплътните очи на Уискиджак.
— Благодаря ви, сър.
А призракът изненадващо пристъпи напред, наведе се и докосна цигулката. Изправи се, мина през тях и застана с лице към низините на запад.
Фидлър зяпна след него и се намръщи. Какво ставаше?
Хедж до него въздъхна и каза тихо:
— Тя е там, вече превъплътена… гледат да са достатъчно далече. Не са сигурни какво стана тук. Докато дойде, ще е твърде късно.
— Коя? Коя докато дойде?
— Жената, която обича, Фид. Корлат. Тайст Андий.
„Тайст Андий. О… не.“
Хедж въздъхна тъжно.
— Да, няма късметът сержантът. Толкова дълго да чака.
„Но ще чака.“
Зърна смътно движение в канарите наблизо. Жена, гледаше към тях.