Сакатият бог

— Ублала, това ли е всичко, което съм аз? — Махна вяло с ръка. — Това ли е всичко, което е който и да е от нас?

Тоблакаят сви рамене.

— Аз съм Ублала Пунг и това е всичко, което винаги съм и винаги съм бил. Не знам дали има повече. Никога не съм знаел.

Икариум се загледа отново към гроба.

— Той умря, за да ме защити.

— Да.

— Но аз не знам кой беше!

Ублала отново сви рамене. Нищо срамно нямаше в това да плачеш за смъртта на непознат. Ублала го беше правил много пъти. Пресегна се, вдигна едно глинено чирепче и огледа синкавата глеч.

— Красиво е — промълви и го затъкна под колана си.

Икариум взе оръжията си и се обърна на север.

— Чувствам, че е близо този път, Ублала.

Ублала помисли дали да попита кое е близо, но вече беше объркан, тъй че заряза въпроса. Не мислеше, че ще се върне отново към него. Беше си отишъл там, където отиваха всички тревожни неща, за да не се върнат никога.

— Радвам се, че си намерил жена, която да обичаш, приятелю — каза Икариум.

Воинът великан се усмихна на Ралата, а тя го изгледа студено и с това му напомни как беше казала, че й харесва повече, когато са си само двамата. Но тя беше жена и щом пак я тръшнеше, всичко щеше да е наред. Така ставаха тези неща.

Икариум тръгна, а Ублала взе полезната торба, която бе намерил, метна я на рамо и тръгна след него.

Ралата ги догони скоро след това, точно преди Икариум да погледне към глиненото късче, което Ублала отново бе извадил да му се възхити, а после спря и се обърна за последен път към ниския хълм, който бяха оставили зад себе си.

И промълви:

— Приятелю, спомних си нещо.

Епилог I

Накацали на каменния мост,
с очи на гарвани бяха войниците.
Оръжията им висяха като нокти птичи,
очите им ликуваха в убийствен дим.

Изтропаха железните пети на патериците;
с горчивото търпение на хром докретах,
залитнах и застанах срещу тях,
и зинах за поема дъх.

С наежената своя мимолетна хитрина
ме гледаха в напрегнато очакване.
— Дошъл съм — рекох — от началото на този път,
дошъл съм — рекох — да потърся най-доброто в нас.

Озъби се тогаз сержантът между тях
и мокра лъсна рижата брада.
— Не стигат пътищата на земята, старче,
които да те отведат до най-доброто в нас.

— Но вие сте видели всички пътища човешки — рекох, —
и тези, по които майки и деца побягнаха
пред вас. Един ли няма между тях,
по който да упътите старика?

Лечителката между тези хитреци държеше кости
във кожен мех, за да оправя крайници със тях.
— Чуй, старче — каза тя, — живяла съм
на дробовете в зноя, посред сърце и бъбреци,

и плъзгала съм се като змия сред мускули,
в потоците съм плувала на бавна кръв,
но всички тези пътища отвеждаха към мрака
къде намира сетен отдих скършената воля.

— И смея да твърдя, че няма — продължи —
там вътре място, дето да намериш
в изследване на хлъзгави загадки всичко,
що дръзко ти наричаш най-доброто в нас.

Мъжът тогаз, с лопатата и кирката,
що можеше за ден да вдигне форт и вал,
грижливо укрепени с мисъл, вдигна
към слънцето преценящ взор и рече:

— И не търси във храмовете горди
или в богатите дворци на знатните,
събаряли сме до основи всички тях,
и злато сме топили от олтар и статуя.

Но в плачещите в огъня съкровища
намирали сме само алчен смях
и ненаситна страст за притежание.
Знай, старче: всички пътища пред теб

от векове отминали до тези,
които са пред нас, не носят ключ
към тайните, които търсиш,
защото всеки беше съграден от кост и кръв

и робите превиват гръб, осъдени
да теглят цял живот хомота тежък
на нищета и отчаяние. И всичко
що градим, отеква кухо някой ден.

— Къде тогаз, войничета добри,
да търся най-доброто в нас?
Щом не във плът или във храм,
или на път злочест, застлан със камък?

— Да можехме да ти отвърнем — пак сержантът, —
то тази кръв би спряла да тече
и с допир лекарят ми щеше рани да затваря,
и всяко бреме щеше да олеква в миг.

— Да можехме да ти отвърнем — рече, —
ятата врани щяха да гладуват с нас,
в блатата ноктите си щяхме да захвърлим
и да се бият боговете вместо нас.

Но не намерихме през всичките години
ний най-доброто в нас, едва до този ден.
— Как тъй? — попитах го смутено.
— На този мост седяхме — рече той, —

откакто утрото изгря безрадостно,
отчаяни и уморени, и те гледахме —
тъй малко петънце отпървом
в обагрения от омраза хоризонт.