— Където падна адюнктата? Но, Араникт, това, което се случи там, спаси живота на Тавори и най-вероятно на останалите Ловци на кости. На’Рук побягнаха оттам.
— Все пак ме плаши — настоя тя и извади нова пръчка ръждивец. — Съюзниците би трябвало да се покажат. — Извади сребърната кутийка с насмоленото огниво. Нощният вятър надви усилието й да разпали пламъка, затова тя се приближи до Брис и опита отново.
— Съюзниците си имат свои врагове — рече той. — Показването ги излага на риск, предполагам.
Пламъкът се задържа и пръчката се разпали. Араникт се отдръпна.
— Наблюдението ти е основателно. Добре, мисля, че винаги сме подозирали, че войната на адюнктата не е лична.
— Независимо от желанието й — промълви той с респект, макар и неохотно.
— Утрешните преговори може да се окажат крайно обезсърчителни, ако тя не отстъпи — отбеляза Араникт. — Трябва да научим какво знае. Трябва да разберем какво цели. И най-вече трябва да разберем какво стана с На’Рук в този ден.
Той се пресегна и за нейна изненада я погали по бузата, а след това се наведе и я целуна. Араникт се изсмя гърлено.
— Опасността е най-съблазнителният опиат, нали, Брис?
— Да — прошепна той, но след това се отдръпна. — Сега ще обиколя лагера, Атри-Цеда, за да видя зората с войниците си. Ще бъдеш ли достатъчно отпочинала за срещата?
— Повече или по-малко.
— Добре. До скоро, тогава.
Загледа се след него. „Блудния да ме вземе, просто си тръгна.“
— Когато се разтегли, си остава разтеглен, нали? — изръмжа недоволно Ханават. — Какъв е смисълът?
Шелемаса продължи да разтрива с маслото издутия й корем.
— Смисълът е, че се чувстваш по-добре.
— Е, признавам го, въпреки че е повече от вниманието, отколкото от нещо друго.
— Точно това мъжете така и не разбират — каза по-младата жена, след като най-сетне се отпусна и изтри ръцете си. — Ние имаме желязо в душите си. Как иначе бихме могли да издържим?
Ханават извърна поглед и стисна очи.
— Последното ми дете. Единственото ми дете.
Шелемаса отвърна с мълчание на това. Атаката срещу На’Рук бе отнела всички деца на Ханават. „Всички. Но колкото и да беше жестоко това, не беше нищо в сравнение с оцеляването на Гал. Където майката се огъне, бащата се прекършва. Няма ги. Поведе ги всички към смъртта им, а той самият оцеля. Духове, дарихте ни с лудост.“
Атаката терзаеше и нея. Беше препуснала напред през баража от мълнии, взривове от двете й страни, пръскаха се тела и я засипваха с цвърчаща плът и кръв. Цвилещите коне, грохотът на тъпчещите зверове, кършещи се кости… дори и сега онзи ужасен врящ котел се пробуждаше в ума й, порой от звуци блъскаше в ушите й отвътре навън. Смъкна се на колене, разтреперана от спомените.
По-старата жена се пресегна и отпусна длан на бедрото й.
— Отминава — промълви тя. — Виждам го сред всички вас, оцелелите. Вълната на спомена, ужаса в очите ви. Но казвам ти, отминава.
— И за Гал ли?
Дланта потрепери.
— Не. Той е Боен водач. За него тази атака не е в миналото. Преживява я отново и отново, всеки миг, ден и нощ. Аз го загубих, Шелемаса. Всички го изгубихме.
Осемстотин и осемдесет воини бяха останали. Беше стояла с тях, обикаляла беше с тях останките след отстъплението и беше видяла каквото беше видяла. „Никога вече няма да се бием, не и с предишното ликуване и радост. Военната ни ефективност, както сигурно ще кажат малазанските писачи, е изчерпана.“ Изгорените сълзи на Хундрил бяха унищожени. Не заради изгубения кураж. Нещо много по-лошо. „За един миг се оказахме отживелица.“ Нищо не можеше да прекърши духа толкова невъзвратимо, колкото осъзнаването на това.
Нужен беше нов Боен водач, но Шелемаса подозираше, че никой няма да бъде провъзгласен. Волята беше умряла. Не бяха останали никакви късчета за събиране.
— Ще присъствам на преговорите — каза Ханават. — Искам и ти да си с мен, Шелемаса.
— Съпругът ти…
— Лежи в палатката на най-големия си син. Не приема нито храна, нито вода. Решил е да изтлее. Скоро ще изгорим тялото му на клада, но това ще е само формалност. Траурът ми вече е започнал.
— Знам… — Шелемаса се поколеба. — Трудно беше между вас. Слуховете за забежките му…
— А това е най-горчивото от всичко — прекъсна я Ханават. — Гал, е, имаше разни забежки. Отдавна се научих да приемам това. Сега най-силно боли от това, че ние се намерихме отново. Преди атаката. Съживили бяхме любовта си един към друг. Имаше… имаше щастие отново. За няколко мига. — Замълча и заплака.