Животното предпазливо заслиза по тясната пътека.
Щом стигна долу, вече в тъмното, дръпна юздите.
Пред него имаше малко рибарско селце, изглеждаше почти изоставено. Видя една къщурка наблизо, с каменни стени и сламен покрив, с каменен комин — димът се носеше на тънка сива струя тъкмо от него. По-нагоре имаше разчистена земя, а зад нея бяха зеленчуците. Самотна фигура все още работеше там в сгъстяващия се мрак.
Крокъс слезе, върза коня пред една изоставена колиба отляво и закрачи натам.
Не беше далече, но докато стигне до градината, луната вече грееше ярко, искрящата й светлина къпеше ръцете и краката й, а лъскавата й черна коса бе като коприна, когато се наведе да събере сечивата си.
Той пристъпи между лехите.
Тя се обърна. Загледа го как се приближава.
Крокъс взе лицето й в дланите си, взря се в тъмните й очи.
— Никога не ми е харесвала тази история.
— Коя? — попита тя.
— За любимата… изгубена под луната, гледа градината си сама.
— Не е съвсем така. Историята имам предвид.
Той сви рамене.
— Това помня от нея. Това, и погледа в очите ти, когато ми я разказваше. Спомних си за този поглед преди малко.
— И как?
— Мисля, че тъгата току-що си отиде, Апсалар — каза той.
— Мисля, че си прав — отвърна тя.
Момчето гледаше как старецът идва към кея, както правеше почти всеки ден по това време, докато утрото се протяга лениво към обеда, а всичката риба е заспала. Ден след ден го гледаше как носи онова глупаво ведро с дръжка от въже за така и неуловената риба — а рибарската пръчка в другата му ръка най-вероятно щеше да се счупи и от дръпването на някой рак.
Отегчено, както всеки ден, момчето закрачи лениво и застана на ръба на кея, и се загледа към няколкото кораба, подирили подслон в пристанището на град Малаз. Можеше да си мечтае така за далечни светове, където се случваха възбуждащи и вълшебни неща, където герои побеждаваха и кръвта на злодеи се лееше в пръстта.
Знаеше, че все още е никой. Че не е достатъчно голям за каквото и да било. Заклещен тук, където нищо не се случваше и никога нямаше да се случи. Но един ден щеше да се изправи срещу целия свят и всички щяха да видят какъв герой е, о, да. Погледна стареца, който бе седнал на ръба на кея и слагаше стръв на куката.
— Никога нищо няма да хванеш — рече момчето и задърпа разсеяно една ръждясала халка за връзване на лодки. — Много до късно спиш, всеки ден.
Старецът примижа към куката и намести вмирисаната стръв.
— Късно лягам.
— Защо? Къде ходиш? Знам всички пивници и кръчми в целия пристанищен квартал.
— Тъй ли?
— До една. Та къде пиеш тогава?
— Кой е казал нещо за пиене, момче? Не пия. Свиря.
Момчето малко се приближи.
— На какво свириш?
— На цигулка.
— Свириш в кръчма?
— Да.
— Коя?
— На Смайли. — Старецът хвърли въдицата и се наведе да види как стръвта потъва надълбоко.
Момчето го изгледа подозрително.
— Не съм глупак.
Старецът го погледна и кимна.
— Виждам.
— Кръчмата на Смайли не съществува. Тя е само приказка. Чуват разни неща — гласове във въздуха, дрънчене на халби. Смях.
— Само това ли чуват в нощния въздух, момче?
Момчето облиза пресъхналите си изведнъж устни.
— Не. Чуват… цигулка. Музика. Тъжна, ужасно тъжна.
— Е, стига де, не е всичката тъжна. Макар че може би само това изтича навън. — Но пък… — И той се усмихна широко. — Няма как да го знам, нали?
— И ти си като всички други — рече момчето и отново се загледа над водата.
— А кои са всички други?
— Измислят разни приказки. Лъжат… всички лъжат тука, защото нямат какво друго да правят. Хабят си живота. Също като тебе. Никога няма да хванеш риба. — И зачака да види ефекта от думите си.
— А кой е казал, че съм за риба? — попита старецът и го погледна лукаво.
— Че за какво, за раци ли? Сбъркал си кея. Тук е твърде дълбоко. Все надолу и надолу — безкрай.
— М-да. А какво ли има там, на самото дъно? Чувал ли си някога тази приказка?
Момчето го изгледа невярващо и малко обидено.
— На двегодишен ли ти приличам? За оня демон, демона на стария император! Не може него да ловиш на въдица!
— Защо пък не?
— Ами… ами, пръчката ти ще се счупи, затова! Виж я само!
— Видът може да е подвеждащ, момче. Запомни това.
Момчето изсумтя. Все съвети му даваха.
— Аз няма да съм като тебе, старче. Като порасна, ще стана войник. Ще се махна оттук. Завинаги. Войник. Ще воювам, ще стана богат, ще се бия, ще спасявам хора и всичко останало!