Старецът като че ли се канеше да му отвърне нещо, но спря, въздъхна и каза само:
— Е, светът винаги има нужда от още войници.
Момчето сметна това за победа. Първата от многото победи, които му предстоеше да жъне цял живот. Щом пораснеше. И се прочуеше.
— Онзи демон хапе и ще те изяде. А даже и да го хванеш и измъкнеш навън, как ще го убиеш? Никой не може да го убие!
— Нищо не съм казвал за убиване — отвърна старецът. — Просто отдавна не сме си приказвали.
— Ха! Ха! Ха-ха-ха!
Високо над залива ветровете задухаха отривисто от морето. Шибнаха и завъртяха стария очукан ветропоказател, сякаш демонът не знаеше накъде да се обърне.
Внезапен порив го дръпна силно и с пронизителен писък ветропоказателят заяде и спря да се върти. Вятърът го заблъска, но десетилетия гниене и ръжда сякаш не бяха прекършили волята му и ветропоказателят само потръпна.
Като същество във вериги.
Край
на десетото и последно сказание
от
Малазанска Книга на мъртвите