— Добър ред — прошепна той на сумрака в палатката си. — Трябваше да се разпръснем по ветровете. Всеки да си намери сам пътя обратно. Към цивилизацията. Към здравия разум.
Потта изсъхваше или пък остърганата вътрешна страна на кожената завивка я беше попила цялата. Все още беше премръзнал и стомахът му се беше стегнал от страх. „Какво е станало с мен? Те гледат. Там навън, в тъмното. Гледат. Колтейн. Дюйкър. Хилядите отвъд стената на Ейрън. Гледат ме отгоре от кръстовете си. А сега и Кенеб, там на коня си. Рутан Гъд. Бързия Бен. Мъртвите ме чакат. Чудят се защо не съм с тях. Би трябвало да съм с тях.“
„Знаят, че мястото ми не е тук.“
Някога беше чудесен войник. Свестен командир. Достатъчно умен, за да опази живота на хората си в гарнизона, героят, който спаси Ейрън от Вихъра. Но след това бе дошла адюнктата и всичко започна да се обърква. Тя го разжалва, изхвърли го от Ейрън — щяха да го направят Върховен юмрук, Градския защитник. Щяха да са му дали палат.
„Тя открадна бъдещето ми. Живота ми.“
Град Малаз беше още по-лошо. Там беше видял прогнилото сърце на империята. Малик Рел, предателят на Легиона на Ейрън, убиецът на Колтейн, Дюйкър и всички останали — не, никакво съмнение нямаше за това. Но ето, че джисталецът беше там, шепнеше на ухото на императрицата и мъстта му срещу уикците все още не бе приключила. „И срещу нас. Ти ни отведе в онова гнездо, Тавори, и още от нас умряха. Въпреки всичко, което направи, никога няма да ти простя.“
Когато се изправеше пред нея, това го изпълваше с жлъч. Всеки път почти се разтреперваше от желание да я хване за гърлото, да прекърши това гърло, да й каже какво му е причинила, да го повтаря, докато светлината напусне мъртвите й студени очи.
„Бях добър офицер някога. Доблестен войник.“
„Сега живея в ужас. Какво ще ни направи тепърва? Ю’Гатан не стигаше. Град Малаз не стигаше. Нито Ледер, никога нищо не стигна. На’Рук? Пак няма да е достатъчно. Проклета да си, Тавори. Готов съм да умра за подходяща кауза. Но това?“
Никога досега не бе изпитвал такава омраза. Отровата й го изпълваше и мъртвите продължаваха да го гледат от местата си из пустошта на владенията на Качулатия. „Трябва ли да я убия? Това ли искате всички вие? Кажете ми?“
Стените на палатката изсветляваха. Този ден щеше да е срещата. Адюнктата, Юмруците подредени около нея, новите, единственият оцелял от старите. „Но кой ме поглежда? Кой върви на стъпка зад мен? Не е Сорт. Нито Кайндли. Нито дори Рабанд или Сканароу. Не, новите Юмруци и старшите им офицери гледат право през мен. Аз вече съм призрак, вече съм един от забравените. Какво съм направил, та да заслужа това?“
Кенеб го нямаше. След Ледерас Кенеб във всяко отношение на практика бе командвал Ловците на кости. Ръководеше похода, грижеше се за снабдяването, поддържаше дисциплина и ред. Накратко, вършеше всичко. Някои хора притежават такива умения. „Поддържането на гарнизон беше много лесно. Имахме един дебел интендант, който бъркаше във всеки джоб, ухилен тъпак с остро око, и бяхме обкръжени от снабдители, каквото ти потрябва — просто пуснеш писмено искане, и готово. Понякога и от това нямаше нужда, само смигнеш и ти кимнат.“
„Патрулите излизаха и се връщаха. Постовете се сменяха, стражите на портите бдяха. Пазехме мира и мирът пазеше благополучието ни.“
Но една армия в поход беше друга работа. Логистиката го затрупваше с проблеми и задръстваше мозъка му. Твърде много за мислене, твърде много грижи. „Добре, сега сме поизтънели… ха, колко мил начин да се каже. Сега сме армия от редовни, с шепа тежки и морска пехота. Запасите ни са в изобилие, ако такова нещо изобщо съществува.“
„Но няма да продължи дълго така. Тя иска да прекосим Пустинните земи — а какво ни чака отвъд? Пустиня. Празно. Не, чака ни глад, колкото и да са натоварени фургоните ни. Глад и жажда.“
„Няма да го поема това. Няма. Не го искайте от мен.“
Само че нямаше и да го искат, нали? Защото не беше Кенеб. „Всъщност няма защо да се появявам там. По-зле съм от Банашар в онази компания. На него поне му стиска да се явява пиян и да се усмихва на недоволството на адюнктата. Това е куражът ни.“
С настъпването на утрото лагерът се раздвижваше. Затихнал, с приглушени разговори тук-там, сънен и пробуждащ се за жестоките истини; отварят се очи, потръпват души. „Ние сме крачещи мъртъвци. Какво още искаш от нас, Тавори?“
Много. Знаеше го като зъби, впити в гръдта му.
Изръмжа тихо, дръпна настрана дебелите кожи и се надигна. Палатка на Юмрук. Всичкото това пространство за нищо, само за влажния въздух наоколо, чакащ геройското му ставане, даденото му от боговете великолепие. Навлече дрехите си, взе студените си кожени ботуши, изтърси ги да не са се сврели скорпиони и паяци вътре и ги обу. Трябваше да се изпикае.