Обърна се на хълбок. Отровата стига до плътта много преди душата да я напусне. Тя е жестокият измерител на времето. Тя е лицето на неизбежната развала. Не я ли благославяше с всеки ден от своя живот, който бе спечелил?
Закашля и бавно се надигна. Невидими пръсти се бяха стегнали в черепа му. Знаеше, че има някой там вътре, нечий юмрук бе затворен вътре и искаше да излезе навън. „Навън от главата ми, да. Кой може да ги обвини?“
Огледа се замаяно. Гледката беше твърде цивилизована. Небрежно някак, да, леки намеци за разпадане, определена немарливост. Но никаква лудост. Никакъв ужас. Обичайната подреденост сякаш му се смееше в лицето. Безвкусният въздух, жалко бледото утро, просмукващо се през стените на палатката, очертало силуетите на насекоми: всеки дребен детайл виеше досадната си истина.
„Но толкова много умряха. Само преди пет дни. Шест. Вече са шест. Все още мога да ги чуя. Болка, гняв, всички онези яростни викове на безнадеждност. Ако изляза навън тази сутрин, би трябвало все още да ги виждам. Морските пехотинци. Тежките. Връхлитат срещу настъпващия враг като стършели, но стършели, водещи изгубена битка — бяха срещнали нещо много по-гадно от самите тях и един по един бяха стъпкани и размазани в земята.“
„И хундрилите. Богове на бездната, горките Изгорени сълзи.“
Твърде цивилизована бе тази гледка — купищата дрехи, прашните делви, опразнени и зарязани по земята, стъпканите треви, залинели без чистите слънчеви потоци. Щеше ли изобщо да се върне светлината на живота, или тези треви бяха обречени да повехнат и умрат? Нито едно стръкче не знаеше. Засега не им оставаше нищо друго, освен да страдат.
— Спокойно — измърмори Банашар. — Ние продължаваме. Ще се съвземете след няколко дни. Ще усетите отново дъха на вятъра. Обещавам. — „Ах, Свята майко, твои думи на утеха ли са това? Светлината се връща. Бъдете търпеливи, сладката й целувка се приближава. Нов ден. Бъдете спокойни, крехки стръкчета.“
Изсумтя и тръгна да потърси някоя делва с нещо, останало в нея.
Петима воини хундрили стояха пред Мъртвия Хедж. Изглеждаха объркани, но решителни, ако такова нещо бе възможно, а Подпалвачът на мостове не беше сигурен в това. Трудно им беше да го погледнат в очите, но се държаха.
— Какво в името на Гуглата да правя с вас?
Погледна през рамо. Двамата му нови сержанти идваха зад него, зад тях се събираха други войници. Двете жени приличаха на торби, натъпкани с лоши спомени. Лицата им бяха болнаво сиви, сякаш бяха забравили всички радости на живота — „сякаш са видели другата страна. Но, милички, не е толкова зле, само стигането дотам е гадно.“
— Командире? — попита Суитлард и кимна към хундрилите.
— Искат да се присъединят към нас — каза Хедж намръщено. — Разжалвани от Изгорените сълзи или нещо такова. — Обърна се отново към петимата. — Обзалагам се, че Гал ще нарече това измяна и ще дойде за главите ви.
Най-старият от воините, с почти черно лице от татуираните сълзи, сякаш се сниши още повече под широките си изгърбени рамене.
— Душата на Гал Иншикалан е мъртва. Всичките му деца загинаха в атаката. Вижда само миналото. Изгорените сълзи на Хундрил вече ги няма. — Посочи приятелите си. — Но ние искаме да продължим да се бием.
— Защо не при Ловците на кости? — попита Хедж.
— Юмрук Кайндли ни отказа.
Друг воин изръмжа и рече:
— Нарече ни диваци. И страхливци.
— Страхливци? — Хедж се намръщи още повече. — Бяхте ли в онази атака?
— Бяхме.
— И искате да продължите да воювате? Какво му е страхливото в това?
Най-старият отвърна:
— Искаше да ни посрами пред народа ни — но ние сме унищожени. Коленичим в сянката на Колтейн, прекършени от провал.
— Казвате, че всички останали просто ще се… стопят?
Мъжът сви рамене.
Алхимик Бейвдикт заговори зад Хедж:
— Командире, понесохме няколко загуби. Тези воини са ветерани. И оцелели.
Хедж се извърна и погледна ледериеца.
— Не сме ли всички?
Бейвдикт кимна.
Хедж въздъхна и отново се обърна към воините. Кимна на възрастния.
— Името ти?
— Беррах. Това са синовете ми. Слег, Гент, Паврал и Раез.
„Синовете ти. Нищо чудно, че не се чувствате желани в лагера на Гал.“
— Вече сте конната ни охрана, съгледвачи и ако се наложи — конница.