— Мостоваци?
Хедж кимна.
— Подпалвачи на мостове.
— Ние не сме страхливци — изсъска най-младият, Раез, с почервеняло от ярост лице.
— Ако бяхте, щях да ви пратя да товарите — каза Хедж. — Беррах, ти си капитан на нашите Конни… имате ли резервни коне?
— Вече не, командире.
— Все едно. Сержантите ми ще ви снаряжат. Свободни сте.
В отговор петимата воини извадиха сабите си и му отдадоха чест по начин, който Хедж не беше виждал досега, с острието, притиснато диагонално през оголеното гърло на всеки.
Бейвдикт зад него изсумтя.
„И ако сега кажа: «Режи», ще направят точно това, нали? Богове на бездната.“
— Достатъчно с това, бойци — каза Хедж. — Ние в Подпалвачите на мостове не почитаме култа към Колтейн. Той беше просто един малазански командир. Добър, разбира се, и сега стои в сянката на Дасем Ълтър. И си има голяма компания. И един ден може би и Гал ще е там.
Беррах се намръщи.
— Да не почитаме ли паметта им, сър?
Това, в което Хедж оголи зъби, можеше да се нарече всякак, но не и усмивка.
— Почитайте каквото си щете в свободното си време, капитане, само че вече няма да имате никакво свободно време, защото вече сте Подпалвач на мостове, а ние, Подпалвачите на мостове, почитаме само едно.
— И какво е то, сър?
— Убиването на врага, капитане.
Нещо се оживи на лицата на воините. Прибраха оръжията като по команда. Беррах като че ли се канеше да заговори и накрая се осмели да попита:
— Командир Хедж, как отдават чест Подпалвачите на мостове?
— Не отдаваме. А за всеки извън нашата рота е това.
Очите се опулиха на неприличния жест на Хедж, а след това Беррах се ухили.
Когато се обърна да подкара сержантите си, Хедж видя, че вече не са съвсем онези издути сиви торби отпреди малко. Страхът се беше смъкнал от лицата им и умората вече личеше ясно — но някак смекчена. Суитлард и Ръмджъгс отново изглеждаха почти красиви.
„Нас, Подпалвачите на мостове, ни пердашат непрекъснато. Просто се вдигаме отново. Без излишно фучене, просто ставаме отново, да.“
— Алхимик — обърна се той към Бейвдикт, — покажи ми онова твое ново изобретение.
— Най-после — отвърна ледериецът. — Странно, нали?
— Кое?
— Как петима хундрили ви накараха всички да се стегнете.
— Сержантите бяха в шок…
— Командире, вие изглеждахте по-зле от тях.
„О, Гуглата да ме вземе дано, едва ли мога да оспоря това.“
— Та кажи ми сега какво може да прави новата проклетия.
— Ами, сър, вие нали ми разправяхте за Барабана и…
— Какво? Кога?
— Бяхте пиян. Все едно, това ме наведе на мисълта, че…
Двамата новодошли влязоха в отдельонните лагери и се вдигнаха лица с помръкнали очи. Никой не искаше да се намесват в личната им мъка. Не и сега. Бадан Грук се поколеба, след това бавно се надигна.
— Осемнайсето, нали?
Сержантът, мъж от Дженабакъз, огледа другите войници.
— Кой е от това, което е останало от Десето?
Бадан Грук изстина. Можеше да усети внезапно изостреното внимание на другите в лагера. Разбираше това отношение. Не беше корав мъж и всички го знаеха — тъй че щеше ли да отстъпи сега? „Ако ми беше останало нещо, щях.“
— Не знам къде бяхте в окопите, но ние посрещнахме първата атака. Проклето чудо е, че някои от нас все още са живи. Има двама морски пехотинци от Десето и предполагам, че затова сте тук, след като вие, сержант, и ефрейторът ви, явно сте единствените оцелели от вашето отделение. Загубили сте всичките си войници.
Бадан замълча, за да прецени ефекта от думите си. Не го видя. „Какво ни казва това? Нищо добро.“ Извърна се и посочи.
— Ей там, онези са от отделението на Праймли. Но сержант Праймли е мъртъв. Както и Хънт, и Нелър, и Мълван Дрийдър, а ефрейтор Кисуеър я няма… липсва. Остават ви Скълдет и Дроуфърст.
Сержантът се приближи, с ефрейтора зад него.
— Морска пехота, стани. Аз съм сержант Гонтай1, а това е ефрейтор Риб. Десето вече не съществува. Вече сте в Осемнайсето.
— Какво? — попита Дроуфърст и се намръщи. — Отделение от четирима?
— Взимаме още двама от Седмо и други двама от Пето на Девета рота — отвърна ефрейторът.
Ръфъл изкуцука до Бадан Грук.
— Сержант, Синтър се върна.
Бадан въздъхна и се обърна.
— Чудесно. Тя ще се оправи с това.
Никой нямаше да трябва повече да гледа така към него и да очаква… — „да очаква какво? Гуглата знае. Сега просто събират парчета. Да закърпят дрипата.“ Върна се при останките от огъня и седна с гръб към другите.
„Видял съм достатъчно. Дори морските пехотинци не правят това за прехрана. Не можеш да умреш за прехрана. Тъй че кърпете нови отделения колкото щете. Но сериозно, колко точно морски пехотинци са останали? Петдесет? Шейсет? Не, по-добре да се просмучем в тези редовни, горчиви като стара кръв. Гуглата знае, гади ми се от тия лица тук, гади ми се, че не виждам липсващите, онези, които няма да видя никога повече. Шоули. Страп Пъл. Ским, Хънт, всички.“