Синтър говореше с Гонтай, но гласовете им бяха тихи и спокойни. След малко тя се приближи и клекна до него.
— Дойде ездач от Изгорените сълзи. Кисуеър още се съвзема. Кракът й е зле.
— Отведоха ли ги?
— Кой?
— Сержанта.
— Да, макар че не е толкова далече. Просто „ей там“, Бадан. Не сме достатъчно много, че да се пръснем.
Бадан взе някаква пръчка и разбърка пепелта на огъня.
— Какво ще направи тя, Синтър?
— Кисуеър ли?
— Адюнктата.
— Откъде да знам? Не съм говорила с нея. Никой не е говорил, доколкото мога да разбера. Поне изглежда, че Юмруците командват в момента.
Бадан пусна пръчката и потърка лицето си.
— Трябва да се върнем.
— Няма да стане — отвърна Синтър.
Той я погледна ядосано.
— Не можем просто да се вдигнем и да продължим.
— По-спокойно, Бадан. Измъкнахме повече войници, отколкото би трябвало да можем. Не сме толкова пострадали, колкото можеше да сме. Рутан Гъд, Бързия Бен, а после онова, което стана в авангарда. Тези неща ги спряха. Да не говорим как Фид ни накара да се окопаем — без ония траншеи тежките изобщо нямаше да могат да…
— Умрат?
— Да задържат. Достатъчно, та ледериите да натиснат. Достатъчно, за да можем останалите да се оттеглим.
— Да се „оттеглим“, да. Страхотно.
Тя се наведе към него и изсъска:
— Слушай. Ние не умряхме. Нито един от нас, които още сме тук…
— Едва ли може да е по-очевидно.
— Не схващаш нищо. Бяхме прегазени, Бадан, но успяхме да изпълзим дори и от това. Да, може да е било отчаяното дръпване на Богинята, може всички други да са излезли на пътя на мечовете, които идеха към нас. Може да е от това колко стъписани бяха вече — както чух, Лостара Юил била почти невидима сред облак от кръв, и не нейната. Трябва да ги е спряло това. Пауза. Колебание. Все едно, простата истина е, че когато започнахме да се оттегляме…
— Те ни оставиха да го направим.
— Работата е, че можеше да е много по-лошо, Бадан. Виж хундрилите. Шест хиляди влязоха, по-малко от хиляда се върнаха. Чух, че някои от оцелелите им са дошли в лагера. Включили са се в Подпалвачите на мостове на Мъртвия Хедж. Казват, че Боен водач Гал е прекършен. Тъй че виждаш ли какво става, когато командирът се прекърши? Останалите просто рухват.
— Може би е наш ред.
— Съмнявам се. Тя просто е ранена и Денъл не й действа. Трябва да намери свой начин да се изцели. Но ти все още не схващаш за какво ти говоря. Не се разкапвай, Бадан. Не се затваряй в себе си. Отделението ти загуби Скин, но никой друг.
— Неп Фъроу е болен.
— Той винаги е болен, Бадан. Най-малкото откакто стъпихме в Пустинните земи.
— Релико се буди с писъци.
— Не е само той. Двамата с Вастли стояха с тежките, нали? Така.
Бадан Грук огледа загасналия огън и въздъхна.
— Добре, Синтър. Какво искаш от мен? Как да оправя всичко това?
— Да оправиш това? Идиот такъв, не се и опитвай. Не е за нас. Гледаме си офицерите и чакаме те да поведат.
— Не съм виждал капитан Сорт.
— Защото я направиха Юмрук… ти къде си бил? Все едно. Чакаме Фид, това е истината. По същото време, когато ще е срещата, ни събира всички, последните морски пехотинци и тежки.
— Той все още е сержант.
— Бъркаш. Капитан е вече.
Бадан Грук неволно се усмихна.
— Но е превъзбуден.
— Цяла сутрин танцува, да.
— Значи всички се събираме. — Извърна се и я погледна в очите. — И слушаме какво има да ни каже. А след това…
— След това… е, за след това ще му мислим след това.
Бадан примижа към нея. Страхът му се върна и го смрази. „Не е отговорът, който очаквах.“
— Синтър, да идем ли да доведем Кисуеър?
— А, не. Нека я оставим тая крава да се помъчи още малко.
— Щото сме дребни — каза Ръфъл.
— Е-е, ххво?
— Чу ме, Неп. Ония Късоопашати бяха прекалено високи. Замахът толкова ниско, който трябваше да правят, беше труден — бронята им на кръста не им дава. А нас видя ли ни? Бързо се научихме. Водехме война с пищялките им. Мушкахме нагоре в слабините им. Сечахме им сухожилията. Бодяхме им проклетите стъпала. Бяхме армия от кучешки бълхи, Неп.
— Аш не шъм кушешка вълха. Влъх шъм аш. Неп Влъха!
— Май си прав, Ръфъл — намеси се Релико. — Почнахме да се бием адски ниско, нали? Точно в краката им, близък бой, свършихме работа. — Абаносовото му лице се изкриви в нещо като усмивка.
— Точно както казах. — Ръфъл кимна и запали още една пръчка ръждивец, за да довърши закуската с другите пет. Ръцете й трепереха. Беше посечена в десния крак и грубо зашитата рана болеше. Както и всичко останало.