Синтър се смъкна до Хъни и каза тихо:
— Наложи се да отрежат ръката.
Лицето на Хъни се стегна.
— Дясната.
Другите се наведоха към тях да слушат. Синтър се намръщи.
— Да. Ефрейтор Рим ще е тромав известно време.
— И нас ли ще ни свият в друго отделение тогава, сержант? — попита Лукбек. — Или ние ще глътнем друго, както сме останали само с двама десантчици?
Синтър сви рамене.
— Още се обсъжда.
— Не ми харесва това, което стана с Десето, сержант — каза Хъни. — В един момент го има, в следващия го няма. Като дим. Не е редно така.
— Гонтай си е кучи син малко — рече Синтър. — Няма такт.
— И освен това позволи всичките му войници да загинат — изтъкна Лукбек.
— Спрете. Не можем да разсъждаваме така, не и този път. В тази битка се получи, че всеки е сам за себе си.
— Не и Фид — каза Хъни. — Или ефрейтор Тар. Или Коураб или Ърб, даже и Хелиан. Те сплотяваха, сержант. Точно затова сега сме живи.
Синтър извърна очи.
— Много се седи и приказва тука, мисля. Всички ще хванете краста и става гадно. — Стана. — Трябва да поговоря с Фид.
Сержант Ърб се приближи до Солтлик.
— Отделение, стани.
Мъжът го изгледа отдолу, изпръхтя и се надигна.
— Вземи си багажа.
— Слушам, сержант. Къде отиваме?
Ърб тръгна, без да му отвърне, и тежкият се затътри на две стъпки зад него. Не изгаряше от нетърпение за това. Знаеше лицата на повечето морски пехотинци в тази армия. За такива неща паметта му бе добра. Лица. Лесно. Хората, криещи се зад тях — не. Имена? Забрави. Сега, разбира се, не бяха останали много лица.
Лагерът на морската и тежката пехота беше в бъркотия. Неподредено, немарливо. Пръснати отделения, празни места на мястото на други. Палатки, провиснали от небрежно забиване на колчетата. Оръжейни колани, очукани шлемове и разхвърлена броня по земята сред кокали от родара и сварени ребра от мириди. Плитки дупки, вмирисани от повръщано — войниците се оплакваха от някаква стомашна гадина, но по-вероятно бе просто от нерви, ужасната последица от всяка битка. Киселината от оцеляването, която продължава да пари нагоре по гърлото.
И навсякъде около тях — утрото, проснало се в кроткото си безумство, безчувствено както винаги. Изсветляващо небе, кръжащи и бръмчащи насекоми, глухо мучене на животни, подкарани на заколение. Едно нещо липсваше обаче. Разговорите. Войниците седяха навели глави или поглеждаха от време на време, с помръкнали и отчуждени очи.
Всички под обсада. От зевовете около кръга, от купчините палатки, оставени сгънати и вързани с колчетата и въжетата. Мъртвите също нямаха какво да кажат, макар че всички все още седяха и ги чакаха.
Ърб спря при един такъв накъсан кръг седящи войници. Бяха поставили котле върху жарта и парата, която се вдигаше от него, беше тежка, опияняваща. Той ги огледа. Две жени, двама мъже.
— Двайсет и второ отделение?
По-възрастната жена кимна, без да вдига глава. Ърб помнеше, че я е виждал. Живо лице, помнеше. Остър език. Град Малаз може би, или Ю’Гатан. Островитянка със сигурност.
— Всички, стани.
На лицата, които се вдигнаха към него, имаше негодувание. Другата жена, млада, тъмнокожа и тъмнокоса, имаше изумително сини очи, които блеснаха от гняв.
— Страхотно, сержант — заговори тя с акцент, какъвто не бе чувал досега. — Току-що си попълни отделението. — Щом видя Солтлик, застанал зад Ърб, изражението й се промени. — Тежък. — Жената кимна почтително.
Другата изгледа навъсено приятелите си.
— Това, което виждате пред себе си, момчета и момичета, е Тринайсето. Това отделение, и на Хелиан, пиха гущерска кръв онзи ден. Тъй че всички стани, мамка му, и веднага! — Даде им пример. — Сержант Ърб, аз съм Класп. Дойдохте да ни приберете, добре. Все някой трябваше да ни прибере.
Другите се бяха вдигнали на крака, но по-младата жена продължаваше да се мръщи.
— Загубихме добър сержант…
— Който не слушаше, като казаха „залегни“ — сряза я Класп.
— Винаги си вреше носа навсякъде — каза единият мъж, картулиец с мазна брада.
— Любопитство — подхвърли другият, нисък плещест фалариец с дълга коса с цвета на опръскано с кръв злато. Върхът на носа му бе отсечен и бе хванал дебела коричка.
— Свършихте ли с елегията? — каза Ърб. — Добре. Това е Солтлик. Значи, лицата ги знам, тъй че ви познавам всичките. Сега да чуя имената.
— Бърнт Роуп, сержант — каза картулиецът. — Сапьор.
— Лап Туърл — представи се фалариецът. — Резач.