Веднага трябва да отбележим, че религиозният опит за не-еднородността на пространството представлява изначален опит, сходен със „сътворението на Света“. Не става въпрос за теоретична спекулация, а за първичен религиозен опит, предхождащ всички разсъждения за Света. Именно наложената прекъснатост на пространството позволява създаването на света, защото тя разкрива „неподвижната точка“, централната ос за всяка бъдеща посока. Когато сакралното се проявява чрез йерофания, налице е не само прекъсване на пространствената еднородност, но и проявление на абсолютната реалност, която се противопоставя на не-реалността на огромната заобикаляща шир. Проявлението на свещеното онтологично обуславя Света. В еднородната и безкрайна повърхност, в която не съществува никаква отправна точка и никаква ориентация не може да се осъществи, йерофанията разкрива абсолютната „неподвижна точка“, „Център“.
Така разбираме в каква степен откриването, тоест проявлението на свещеното пространство има екзистенциална стойност за религиозния човек: нищо не може да започне, да се извърши без предварителна ориентация, а всяка ориентация предполага наличието на неподвижна точка. Поради тази причина религиозният човек се е постарал да се разположи в „Центъра на Света“. За да живее в Света, човекът трябва да го основе, а никой свят не може да се роди в „хаоса“ на еднородността и относителността на профанното пространство. Откритието или проекцията на неподвижна точка — „Центърът“ — е равностойно на Сътворението на Света; с примери по-нататък ще покажем, по възможно най-ясния начин, космогоничната стойност на ритуалното ориентиране в изграждането на сакралното пространство.
Напротив, за профанния опит пространството е еднородно и неутрално: никакво прекъсване не отличава качествено различните части на масата. Геометричното пространство може да бъде описано и определено в която и да е посока, но никаква качествена диференциация, никаква ориентация спрямо неговата собствена структура не са дадени. Разбира се, не трябва да бъркаме понятието за геометрично, еднородно и неутрално пространство с опита за „профанното“ пространство, противопоставен на опита за свещеното пространство, който единствено ни интересува. Понятието за еднородното пространство и историята на това понятие (защото то съществува за философската и научна мисъл още от древността) представляват съвсем друг проблем, с който няма да се занимаваме. Предмет на нашето изследване е опитът за пространството такъв, какъвто е изживян от не-религиозния човек, от човека, който отрича сакралността на Света и приема само „профанното“ съществуване, очистено от всякакво религиозно предположение.
Веднага трябва да добавим, че подобно профанно съществуване никога не се среща в чист вид. До каквато и степен да е стигнала десакрализацията на Света, човекът, който е избрал профанния живот, не може да отмени религиозното поведение. Ще видим, че дори най-десакрализираното съществуване запазва следи от религиозна преоценка за Света.
За момента да оставим настрана тази част от проблема и да се ограничим със сравнение на двата въпросни опита: за свещеното и профанното пространство. Спомняме си какво съдържаше първият: разкриването на свещеното пространство ни дава „неподвижна точка“, възможност да се ориентираме в хаотичната еднородност, да „сътворим Света“ и да живеем реално. И обратно, профанният опит поддържа еднородността и следователно относителността на пространството. Всяко истинско ориентиране става невъзможно, защото „неподвижната точка“ вече не притежава единен онтологичен статус: тя се появява и изчезва според ежедневните нужди. Всъщност вече няма „Свят“, а само фрагменти от една накъсана вселена, аморфна маса от безкрайно много „места“, повече или по-малко неутрални, в които човекът се движи, направляван от задълженията на едно съществуване в рамките на индустриалното общество.