„Второто раждане“ и духовното раждане
Инициационният сценарий, тоест умирането за профанното положение, последвано от прераждане в сакралния свят, света на боговете, играе значителна роля и в развитите религии. Известен е примерът с индийското жертвоприношение, чиято цел е да се постигне след смъртта Небето, пребиваване с боговете или качество на бог (деватма). С други думи, чрез приношението се изгражда свръхчовешкото положение, резултат, съизмерим с архаичните инициации. Принасящият се в жертва предварително трябва да бъде посветен от жреците, а самото посвещаване (дикша) съдържа инициационна символика с родилна структура; конкретно казано, дикша ритуално преобразува принасящия се в жертва в ембрион и предизвиква повторното му раждане.
Свещените текстове надълго се спират върху системата на уподобяване, благодарение на която жертващият се претърпява regressus ad uterum64, последвано от ново раждане. Ето например какво се казва в „Аитарея Брахмана“ (I, 3): „Жреците превръщат в зародиш този, на когото дават посвещение (дикша). Те го поръсват с вода: водата е мъжкото семе… Вкарват го в специален навес: специалният навес е матката, от която се получава дикша; и така го вкарват в матката, която му подхожда. Покриват го с дреха; дрехата е амнион65… Отгоре слагат кожа от черна антилопа; корионът66 наистина е над амниона… Ръцете му са свити в юмрук; и наистина в утробата зародишът е със свити ръце, детето се ражда със свити ръце… Той съблича кожата от антилопа, за да влезе в банята; затова зародишите се появяват на бял свят без корион. Той запазва дрехата си и затова детето се ражда с амнион.“
Сакралното познание, а оттам и мъдрост се възприемат като плод на инициация и достатъчно красноречиво е, че откриваме родилната символика, свързана със събуждането на висшето съзнание както в Индия, така и в Гърция. Ненапразно Сократ се сравнява с акушерка: той помагал на човека да се роди за своето самосъзнание, акуширал при раждането на „новия човек“. Същата символика съзираме в будистката традиция: монахът се отказвал от фамилното си име и ставал „син на Буда“ (шакяпуто), защото се е „родил сред светците“ (ария). Както е казал Касапа, говорейки за самия себе си: „Природен син на Блажения, роден от неговата уста, роден от дхама (Учението), оформен от дхама“ и т.н. („Самюта Никая“, II, 221).
Това инициационно раждане предполагало умиране за профанното съществуване. Схемата се е запазила както в индуизма, така и в будизма. Йогинът „умира за този живот“, за да се прероди за друго съществуване: олицетворено от освобождението. Буда учел на пътищата и начините за умиране за профанното човешко съществуване, тоест за робството и незнанието, за да се прероди човек за свободата, блаженството и абсолюта на нирвана. Индийската терминология за инициационното прераждане понякога напомня архаичната символика на „новото тяло“, което новопосветеният получава благодарение на инициацията. Самият Буда заявява: „Показах на моите ученици как могат да създадат, тръгвайки от това тяло (съставено от четирите разрушими елемента), друго тяло от интелектуална същност и надарено с трансцендентни способности (абхининдриям)“ („Маджхима Никая“, II, 17).
Символиката на второто раждане като достъп до духовното е била възприета и преоценена от александрийския юдаизъм и християнството. Филон67 често използва темата на раждането по отношение на по-висшия живот от живота на духа (виж например Авраам, XX, 99). На свой ред Свети Павел говори за „духовен син“, за синовете, които създал чрез вярата: „… до Тита, истинско по общата вяра чедо“ (Послание до Тита, 1:4). „Моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си…“ (Послание до Филимона, 10).
67