Не е необходимо да наблягаме върху разликите между „синовете“, на които „във вярата“ Свети Павел „дал живот“, и „синовете“ на Буда или тези, на чието раждане „акуширал“ Сократ, или пък „новородените“ от примитивните инициации. Разликите са очевидни. Самата сила на ритуала „убивала“ и „възкресявала“ новопосветения в архаичните общества, същата сила преобразувала в зародиш жертващия се индус. Затова пък Буда „давал живот“ чрез „устата“ си, тоест чрез съобщаване на учението си (дхама); благодарение на висшето познание, разкрито от дхама, ученикът се раждал за нов живот, годен да го отведе до прага на нирвана. Сократ пък твърдял, че просто върши работата на акушерка: помагал да се „роди“ истинският човек, който всеки носел дълбоко в себе си. За Свети Павел положението е различно: той давал живот във вярата на „духовните синове“, тоест благодарение на тайнство, положено от самия Христос.
От една религия в друга, от една гноза68 или мъдрост в друга, древната тема за второто раждане се обогатява с нови значения, които понякога променят коренно съдържанието на опита. Въпреки това остава един общ елемент, инвариант, който можем да определим по следния начин: достъпът до духовния живот винаги съдържа умиране за профанното положение, следвано от ново раждане.
Сакралното и профанното в модерния свят
Наблегнахме на инициацията и ритуалите на преминаване, но съвсем не изчерпахме темата; само можем да претендираме, че сме откроили някои нейни основни страни. Въпреки че се спряхме малко по-обстойно на инициацията, не засегнахме цяла серия социо-религиозни ситуации от значителен интерес за разбирането на homo religiosus: така например не говорихме за Владетеля, шамана, свещенослужителя, воина и т.н. Това идва да подскаже, че тази книжка е съвсем кратка, въвеждаща: тя представлява бегъл преглед на неизчерпаема тема.
Неизчерпаема, защото интересува не само религиоведа, етнолога, социолога, но и историка, психолога, философа. Познанието за поетите от религиозния човек ситуации, проникването в неговата духовна вселена в крайна сметка води до задълбочаване на общото познание за човека. Вярно е, че-повечето ситуации, приети от религиозния индивид от примитивните общества и архаичните цивилизации, отдавна са задминати от Историята. Но не са изчезнали безследно: те са допринесли за това, което сме днес, следователно са част от нашата собствена история.
Както неведнъж изтъкнахме, религиозният човек приема специфичен начин на съществуване в света и въпреки значителното многообразие от историко-религиозни форми, този специфичен начин винаги може да се открои. Какъвто и да е историческият контекст, в който е поставен homo reigiosus, той неизменно вярва, че съществува една абсолютна реалност, сакралното, която надхвърля този свят, но която се проявява в него, и по този начин го освещава и превръща в реален. Той вярва, че животът има свещен произход и че човешкото съществуване актуализира целия негов потенциал, доколкото е религиозно, тоест доколкото участва в реалността. Боговете са създали човека и Света, Героите на културата са завършили Сътворението, а историята на всички тези божествени и полубожествени дела е запазена в митовете. Възстановявайки сакралната история, подражавайки на божественото поведение, човекът се озовава и живее до боговете, тоест в реалното и значещото.
Лесно е да доловим онова, което отличава този начин на съществуване в света от съществуването на един не-религиозен човек. Най-напред не-религиозният отрича трансцендентността, приема относителността на „реалността“ и дори му се случва да се съмнява в смисъла на съществуването. В големите култури от миналото също е имало нерелигиозни хора и дори е възможно да са съществували на архаично ниво на култура, въпреки че за това все още липсват свидетелства. Но не-религиозният човек се разкрива напълно едва в модерните западни общества. Модерният не-религиозен индивид приема нова екзистенциална ситуация: той се припознава само като субект и фактор на Историята и отказва всякакво позоваване на трансцендентното. Иначе казано, не приема никакъв друг човешки модел освен този, който може да се разчете в различните исторически ситуации. Човек изгражда самия себе си, а успява да се изгради цялостно само когато десакрализира себе си и света. Свещеното е истинска пречка пред неговата свобода. Той ще стане самият себе си едва след като напълно се демистифицира. Ще е истински свободен в мига, когато убие и последния бог.