Тук не е мястото да обсъждаме тази философска позиция. Само ще отбележим, че в настоящия момент модерният не-религиозен човек поема едно трагично съществуване и че неговият екзистенциален избор не е лишен от величие. Но този не-религиозен човек произлиза от homo religiosus и независимо дали го желае, е негово творение, изградил се е вследствие на ситуациите, поети от предшествениците му. Накратко, той е резултат от процес на десакрализация. Както „Природата“ е продукт на постепенна секуларизация на Космоса, сътворен от Бога, така и светският човек е резултат на десакрализацията на човешкото съществуване. Но това означава, че не-религиозният човек се е изградил в противовес на своя предшественик, стремейки се да се „освободи“ от всякаква религиозност и свръхчовешко значение. Той се припознава само в рамките на „освобождаването“ и „пречистването“ от „суеверията“ на своите деди. С други думи, независимо дали го желае, профанният човек все още пази следи от поведението на религиозния, но очистени от религиозните значения. Каквото и да прави, той е наследник. Не може да премахне изцяло своето минало, защото е негов продукт. Изгражда се чрез множество отрицания и откази, ала все още бива спохождан от отхвърлените реалности. За да разполага със свой свят, е десакрализирал света, в който са живели прародителите му, но за да успее, се е наложило да възприеме поведение, противоположно на предходното, а усеща, че то, предходното, неизменно би могло, под една или друга форма, да се възстанови дълбоко в същността му.
Както вече казахме, не-религиозният човек в чист вид е по-скоро рядко явление, дори в най-десакрализираното модерно общество. Мнозинството от „не-религиозните“, без да го съзнават, все още се държат религиозно. Не става въпрос само за масата „суеверия“ и „табута“ на модерния човек, всички с магико-религиозна структура и произход. Но освен това модерният човек, който се чувства и претендира, че е не-религиозен, все още разполага с цяла една прикрита митология и множество деградирали ритуали. Както споменахме, празненствата около Нова година или настаняването в нова къща притежават, макар и светски променена, структурата на ритуал на обновление. Същото явление може да се забележи и при празнуването на сватба или раждане на дете, поемането на нова служба или обществено издигане и т.н.
Цяла книга би могло да се напише за митовете на модерния човек, за прикритите митологии в любимите му представления или книги. Киното — тази „фабрика за мечти“ — заема и използва постоянно митични модели: борбата между Героя и Чудовището, инициационните битки и изпитания, примерните фигури и образи („Младото момиче“, „Героят“, райският пейзаж, „Адът“ и т.н.). Дори четенето има митологична функция: не само защото замества разказването на митове в архаичните общества и устната литература, все още жива в някои селски общности в Европа, но най-вече защото дава възможност на модерния човек да „излезе от Времето“, което преди са правели митовете. Дали човек „убива“ времето с полицейски роман, или навлиза в чужда темпорална вселена, каквато представлява който и да е роман, четенето проектира модерния индивид извън неговото лично времетраене и го вписва в други ритми, кара го да живее в друга „история“.
Мнозинството от „не-религиозните“ всъщност не са освободени от религиозните поведения, от теологиите и митологиите. Понякога те са затънали в цял куп магико-религиозни факти, но видоизменени до карикатурност и поради това трудно разпознаваеми. Процесът на десакрализация на човешкото съществуване многократно е падал до хибридни форми на долнопробна магия и маймунска религия. Нямаме предвид многобройните „малки религии“, които гъмжат във всеки модерен град, псевдоокултните църкви, секти и школи, неоспиритуалистични или херметични, защото всички тези явления все още принадлежат към сферата на религиозността, дори и почти винаги да става въпрос за объркани аспекти на псевдоморфоза. Не намекваме също и за различните политически движения и обществени пророчества, чиято митологична структура и религиозен фанатизъм лесно могат да се забележат. Достатъчно е, за да дадем все пак един пример, да припомним митологичната структура на комунизма и неговата есхатологична69 насоченост. Маркс заема и продължава един от големите есхатологични митове на азиатско-средиземноморския свят: изкупителната роля на Праведника („избрания“, „миропомазания“, „невинния“, „пратеника“; в днешно време пролетариата), чиито страдания трябва да предизвикат промяна в онтологичния статус на света. И действително, безкласовото общество на Маркс, вследствие на което ще изчезнат историческите напрежения, произхожда направо от мита за Златния век, който според най-различни традиции характеризира началото и края на Историята. Маркс обогати този почитан в цялата месианска юдео-християнска идеология мит: от една страна, пророческата роля и сотериологичната функция, които придава на пролетариата; от друга, последната битка между Доброто и Злото, която лесно можем да съпоставим с апокалиптичния сблъсък между Христос и Антихриста, като решителната победа принадлежи на първия. Показателно е, че Маркс си приписва есхатологичната юдео-християнска надежда за абсолютен край на Историята; в това отношение той се разграничава от останалите историцизиращи философи (като Кроче и Ортега-и-Гасет), за които напреженията на Историята са единосъщни с човешкото състояние и никога не могат да бъдат напълно премахнати.
69