Сакъз Сардуня е умно и любопитно момиче, изпълнено с невероятни идеи. Тя обаче има един проблем — мрази твърде необичайното си име, заради което редовно я тормозят в училище. Защо не е Роза, Виолета или Маргарита? Вместо това родителите й са я кръстили на мушкатото…
Тя е единствено дете и книгите са най-добрите й приятели. Винаги, когато се чувства разстроена, търси утеха в приказките. И така един ден открива в училищната библиотека магически глобус, който ще промени живота й.
МОМИЧЕТО, КОЕТО НЕ ОБИЧАШЕ ИМЕТО СИ
В един голям град, на една широка улица, на третия етаж в един много син блок, живееше едно момиченце. Не беше нито много високо, нито много ниско. През лятото косите му бяха почти руси, а през есента ставаха червеникавокестеняви. Може би беше малко слабичко, но не и мършаво. Лицето му беше кръгло, а очите — зеленикавокафяви. Умираше да чете книги, да слуша музика, да гледа филми, да рисува, да играе на топка, да скача на въже и да прави шоколадови курабийки. Играта, на която най-много обичаше да играе, когато бе само, беше да търси познати форми в облаците на небето. Понякога някой облак приличаше на огромен охлюв, а понякога — на жираф. Понякога ги оприличаваше на хамбургер, а друг път — на топящ се сладолед във вафлена кофичка.
А ето кои животни обичаше най-много: котките, кучетата, козите, конете и катеричките на линии. Никога в живота си не бе виждало катерички на линии, но въпреки това ги обичаше. На стената в стаята му имаше много снимки на тези катерички.
Още от малко момиченцето искаше да си има коте. Или кученце. Или пък козичка. Или конче. Но майка му, госпожа Хайал[1], всеки път казваше:
— Никога! Космите на котките падат, ще получа някоя алергия. Кучето ще лае, козата ще блее, ще безпокоят съседите. А за коня нямаме място, чедо.
— Но, мамо, аз искам да си храня животно!
— Като отидем в зоологическата градина, ще ги храниш!
— Там е забранено! Искам да си имаме наше животно у дома!
Най-накрая тази година бащата на момиченцето, господин Хасан, му подари две мънички водни костенурки: Нощ и Ден. То ги гледаше в сферичен стъклен аквариум, който стоеше на страничната масичка. Но тъй като костенурките си приличаха като две капки вода, наистина бе невъзможно да разбере коя е Ден и коя — Нощ.
Тя беше любознателна. Прочете открай докрай енциклопедията на животните. От нея научи, че костенурките ядат червейчета. След един дъждовен ден, излезе навън, разкопа пръстта и събра много червейчета. Някои бяха къси, а други — дълги като макарони. Сложи ги в един буркан и ги донесе вкъщи.
— Мамо, виж, събрах храна за Ден и Нощ!
Но щом госпожа Хайал ги видя, веднага избяга, пищейки от страх.
— Ау, веднага да махнеш тези страшни същества от дома ми!
И тя никога вече не донесе червейчета вкъщи. На костенурките даваше само готова храна. А и за да им се втвърдят черупките, им даваше и калциеви таблетки. Защото, ако не бяха здрави, не можеха да се опазят. Кой знае, може би и хората бяха такива. Е, да, нямаха черупки, но трябваше да са силни срещу трудностите в живота.
Тя обичаше да спортува — поне колкото животните. Най-много обичаше баскетбол и волейбол. Интересуваше се и от футбол. Казваха, че футболът не е за момичетата, но в стаята си тя имаше албум, в който събираше картите на футболистите. Знаеше по-добре от много момчета в класа кой колко гола е вкарал и кой отбор колко победи има.
Любимите й плодове бяха ябълките, мандарините и дините; най-много харесваше лилавия и зеления цвят, а от сезоните предпочиташе зимата и пролетта. Сладкото, което най-много си хапваше, беше мляко с ориз на фурна, а от безалкохолните предпочиташе лимонадата. Тези неща обичаше още от детството си. Ала имаше нещо важно, което хич, ама хич не обичаше: своето име!!!
Не го харесваше. Даже малко се срамуваше. Ах, ако имаше друго име. Като на братовчедка й Бахар например… или като на дъщерите на бакалина с коси, сплетени на плитки, и с луничави бузи — Чидем, Синем и Дидем… или като на съученичките й Ада, Аслъ, Айшегюл, Бейза, Дефне, Ебру, Гамзе, Кюбра, Мелтем, Йозлем, Пънар, Тууба или Зейнеп… Колко много имена имаше по света едно от друго по-хубави и лесни… А баща й и майка й, пренебрегвайки всичките тези имена, й бяха дали сегашното й име. Да имаше поне второ име. Но и това нямаше. Или поне прякор! Всички в училище си имаха прякор — някои закачливи, други смешни. Само тя нямаше. Защото името й бе толкова странно, че само по себе си звучеше като смешен прякор.