Щом ще трябваше да отиде у баба си, трябваше да се приготви. Извади празния куфар от шкафа. Какво трябваше да сложи в него? Първо взе дневника си. Щом се почувстваше сама, пишеше в него.
После посегна към рафта с книгите: Малката черна рибка; Алиса в Страната на чудесата; Щастливият принц; 80 дни около света; Децата от гарата — бяха й любими и тя ги взе. После взе по една от сериите: Дневниците на загубенячката, Скуби Ду — Мистерия ООД и Дюкянът на забравените карти (беше прочела всичките), Приключенията на Хъкълбери Фин, Магьосникът от Оз, Малки жени, Лилавите облаци в небето, Децата, които продаваха музика, Настрадин Ходжа и Оливър Туист на Чарлс Дикенс…
Дойде ред на комиксите. Вярно, майка й не одобряваше, че чете комикси. „Само палавите момчета четат подобни неща“, казваше тя, като си мислеше, че в комиксите има само брадви, оръжия, кавги и бой. А в тях се намираше цяла една забавна вселена. Още от малка Сакъз Сардуня обичаше комиксите. Хубаво беше рисунките и думите да са едни до други. Сложи на дъното на куфара серията на „Марвел“ — Непобедимите, която харесваше най-много.
„Чети книги, дете!“ — казваха възрастните. Но щом отдаваха толкова голямо значение на книгите, защо самите те не четяха? И госпожа Хайал, и господин Хасан не четяха много. Но се радваха, че дъщеря им обича книгите.
Веднъж Сакъз Сардуня бе попитала майка си:
— Мамо, все ми казваш да чета. Ти защо не четеш?
Майка й се бе засегнала.
— Ние работим, за да четеш ти. За какво се трудят майките и бащите? За да четат децата им. Баща ти, горкият, се връща уморен от работа, малко хапва и заспива. Кога да чете човечецът? А аз непрекъснато се трудя вкъщи. Знаеш ли колко е мъчно да поддържаш гнездото си? Готвиш, остава куп мръсни съдове.
— Имаме миялна машина — полекичка бе вметнала Сакъз Сардуня.
— И да има, какво? Прибираш, пазаруваш, току погледнеш, денят минал. Не остава време за четене. Като пораснеш, ще разбереш.
Пак тия думи: Като пораснеш, ще разбереш. Колко обичаха възрастните да я използват!
— Но за телевизия остава време — бе казала Сакъз Сардуня. Не искаше да ядосва майка си или да я обижда. Искаше просто да разбере.
— Когато си уморен, какво ти остава? Изпразваме главите си. Пред телевизора човек се отморява.
Ето и това не можеше да разбере. И тя обичаше да гледа телевизия. Имаше филми, сериали и анимационни филми, които харесваше. Но не искаше да си „изпразва главата“. Откакто майка й каза това, тя се стараеше да гледа по-малко телевизия, та да не увреди ума си. Нищо не се знае. Мозъкът трябва на човек.
Сакъз Сардуня бе забелязала и друго: възрастните казваха, че е хубаво да се четат книги, но деляха децата — не закачаха тези, които учеха. Но ако четеш книга, дето сам си избрал, все искаха нещо: Сакъз Сардуня, я ми донеси вода, Сакъз Сардуня, иди приготви масата, Сакъз Сардуня, полей цветята на балкона. Защо не се бъркаха на тези, които учеха, а безпокояха онези, които четяха книги? Сакъз Сардуня не можеше да си обясни. Колко странни бяха възрастните!
Погледна към Нощ и Ден в стъкления аквариум на страничната масичка. Костенурчиците дремеха, откъснати от света.
— Не яжте всичко, което ви дава Ефекан — прошепна Сакъз Сардуня, макар да знаеше, че животинките няма да я чуят.
Хвърли поглед към вратата. Беше затворена. Най-важното бе оставила за накрая. Извади нещото, което бе скрила под леглото. Притаи дъх, а ударите на сърцето й се учестиха. Винаги се вълнуваше, когато вземеше този предмет.
Беше светещ глобус — по-голям от портокал, по-малък от пъпеш. Върху него се виждаха морета, реки, езера, планини и вулкани. Границите на държавите бяха очертани с малки разноцветни камъчета, които блещукаха. Ако човек го хванеше в средата, по линията на екватора, се отваряше като кутия с капак. Но беше празен. Макар че тежеше доста, та не би трябвало да е празен. А може би имаше тайна преграда? Но колкото и да търсеше, не намери нищо.