Сакъз Сардуня я изслуша с любопитство.
— Защо?
— Не е същата, защото вече аз съм се променила. Всеки ден научаваме нови неща. Когато я чета за първи път, знам по-малко, а втория път — повече. Когато читателят се промени, и текстът се променя.
Сакъз Сардуня не разбра съвсем какво иска да каже Айсел, но й хареса. Усмихна се. Ала беше напрегната. Ами ако госпожица Айсел погледне в раницата й? Ами ако я е видяла, когато взе кълбото? Как щеше да обясни? Добре че точно в този момент една учителка извика библиотекарката.
— Трябва да тръгвам — каза госпожица Айсел — До скоро.
Сакъз Сардуня махна с ръка.
— Довиждане.
И тихичко излезе от библиотеката.
Цял ден чака момента, в който щеше да остане сама. Даже в часа по природознание беше толкова разсеяна, че не можа да се съсредоточи върху това, което се разказваше в урока. По някое време, докато госпожа Лейля гледаше към дъската, тя лекичко се наведе, пъхна се под чина и отвори раницата си. Понечи да вземе кълбото, когато чу гласа на учителката.
— Сакъз Сардуня, какво търсиш на пода?
В паниката удари главата си в чина. В стаята се разнесе смях. Веднага се окопити и се изправи.
— Извинете?
Госпожа Лейля не можеше да си обясни разсеяността на най-добрата си ученичка.
— Изтърва ли нещо?
Сакъз Сардуня се поколеба. Не искаше да лъже. Каза само:
— Съжалявам.
Останалото време мина спокойно. Сакъз Сардуня не погледна повече към кълбото. Дори през междучасията! Нищо не можеше да направи, докато беше сред учениците. Удобният момент настъпи през последния час.
* * *
В часа по физическо всички играеха на топка в двора. Сакъз Сардуня се направи, че е забравила нещо в стаята, и се върна. Наоколо нямаше жива душа — освен Емреджан, който дремеше на чина, понеже го болеше коремът.
Сакъз Сардуня отиде до чина си на задния ред. От мястото, където седеше, Емреджан не можеше да я види. Внимателно отвори раницата си. Странно! Кълбото сякаш бе се променило. Вече не беше прашно. Кой би могъл да го е почистил? Камъчетата по очертанията на континентите все още блещукаха, но по-слабо. Изведнъж се чу музика. Мека, спокойна и тайнствена. Идваше сякаш от дълбоко и много отдалече…
Тя дълго разглежда кълбото, за да разбере откъде идва мелодията. Така откри, че като го дръпне от двете страни на екватора, се отваря. Но не намери нищо вътре. Знаеше, че музикалните кутии имат ключе за навиване. Но по кълбото нямаше нито ключе, нито някаква отделна част. Беше празно.
Затвори го отново и започна да го върти като топка. Тогава забеляза осмия континент. Колко странно! Как не беше го видяла по-рано? Или континентът беше се появил сега? Вероятно бе се скрил във водите на океана и бе стоял там, а после бе решил да се покаже. В този момент на Сакъз Сардуня й се стори, че кълбото, което държеше в ръцете си, е живо. Дишаше, дори мислеше. Сепна се. Веднага сложи странния предмет в раницата си и се върна в часа по физическо.
Измина цяла седмица. През това време Сакъз Сардуня се осмели да отвори кълбото само няколко пъти. Обеща си две неща: първо — да каже на баща си и майка си при първия удобен случай и второ — да върне кълбото в библиотеката. Но преди да изпълни обещанията си, научи, че родителите заминават.
Навън се чуха стъпки. Майка й имаше навик да нахлува в стаята, докато баща й винаги чукаше, изчакваше и тогава влизаше.
Вратата изведнъж се отвори. Госпожа Хайал проточи врат.
— О, виждам, че куфарът ти е готов.
— Да, сгънах добре всичко.
— Да видя.
Сакъз Сардуня се изчерви. Ами ако видеше кълбото! Но госпожа Хайал хвърли само бегъл поглед.
— Добре, браво — каза тя. — Хайде, ела да си хапнеш сладко.
Сакъз Сардуня пъргаво се изправи.
— Сладко ли?
— Разбира се. Най-любимото ти — огнено сладко.
Като малка Сакъз Сардуня казваше на сутляша на фурна „огнено сладко“. И оттогава така го наричаха у дома. Беше любимият й десерт.
Усмихна се. Сигурно майка й се бе натъжила, че цяла седмица ще бъдат разделени. Тя знаеше, че понякога възрастните не могат да изразяват чувствата си. И правят разни неща, с които се опитват да покажат обичта си. Да направиш любимото ястие на някого, бе все едно да му кажеш „Обичам те“. Хвана майка си за ръка и се усмихна.
— И аз те обичам — каза тя полекичка.
Майка и дъщеря се прегърнаха.
Вечерта Сакъз Сардуня си легна рано, но късно през нощта се събуди. Беше ожадняла. От коридора идваше приглушената светлина на нощната лампа. Отиде в кухнята, безшумно си напълни чаша с вода и жадно я изпи.