На връщане към стаята си от хола се чуха приглушени гласове. Родителите й още не бяха си легнали. Тъкмо тръгна към тях, когато се сепна от думите, които чу.
— И след операцията не искам да чувам за работа. Трябва добре да си починеш — каза госпожа Хайал.
— Ще си почина, обещавам. Само да не се издадем пред детенцето, няма смисъл да го тревожа — отвърна господин Хасан.
— Разбира се, разбира се. Не се безпокой.
Чак тогава Сакъз Сардуня разбра, че всъщност баща й не заминава по работа, а за да бъде опериран. Криеха от нея, за да не се тревожи и натъжи. Очите й се напълниха със сълзи. Не искаше да безпокои баща си и майка си, та реши да не се издава, че знае. Ала трябваше да сподели с някого.
Когато се върна в стаята, извади дневника от куфара. Беше го нарекла „Голямото дърво“, защото знаеше, че хартията се прави от дървесина. Колкото повече хартия се произвеждаше, толкова повече дървета отсичаха. Затова тя ползваше внимателно дневника си и пестеше хартията.
ПОСЕЩЕНИЕ В ГРАДЧЕТО
Госпожа Кираз и господин Кахраман живееха в малкото градче Шириндияр[4], в розова като захарен памук двуетажна къща. Зад къщата имаше градинка. В нея растяха пет овошки: ябълка, круша, вишна, бяла черница и слива. Като малка Сакъз Сардуня играеше в градината със съседските деца на каубои, на семейство, на криеница и сляпа баба.
Другото място, което много обичаше в дома на баба си, беше килерът. По стените, в дълги редици, бяха наредени буркани с туршия. Зеле, краставици, грозде, патладжани… Толкова много видове… Госпожа Кираз можеше да прави туршия от всичко. Навървени се сушаха пипер, бамя, ябълки и круши. В кошниците имаше орехи, лешници и фъстъци… Разбира се, и многоцветни буркани със сладко от кайсии, портокали, ягоди, смокини… Миризмите и цветовете в килера омайваха Сакъз Сардуня. Баба й се беше постарала и на всеки буркан бе оплела дантелен капак.
Дантели имаше и навсякъде из къщата; бели като сняг и фино изработени… По облегалките на креслата бяха метнати правоъгълни дантели; на масичките — овални; под статуетките — четириъгълни; под чашките — кръгли. Телефонът, телевизорът и радиото също бяха покрити с дантела. Дори върху клетката на канарчето, което си пееше отстрани, имаше дантела.
Кристалната бонбониера на мраморната масичка в хола бе пълна с разноцветни бонбони прозрачни като стъкло. Домът имаше вкус на бонбони. За първи път Сакъз Сардуня бе дошла тук още като бебе. Оттогава почти нищо не се бе променило. Беше място извън времето. Дърветата растяха, децата порастваха, животните остаряваха, сезоните се променяха, градовете ставаха все по-многолюдни, но тук всичко си оставаше постарому. Дори предметите. Дори миризмите. Дори въздухът в хола.
На следващия ден Сакъз Сардуня и майка й пристигнаха в Ширинияр. Прегърнаха се с баба й след дългата раздяла, поговориха и майка й веднага си тръгна. И ето сега Сакъз Сардуня седеше сред дантелите в хола. Баба й и дядо й, настанали се от двете й страни, я гледаха с обич. Дебелият, оранжев и мързелив котарак Душко се бе свил в краката й и спеше.
— Ах, хубавото ми внуче, добре дошла! — каза госпожа Кираз. — Гладна, ли си, чедо? Да знаеш само какво съм ти сготвила!
Сакъз Сардуня много добре знаеше, че дори да каже, че не е гладна, баба й пак ще я нахрани. Затова не възрази.
— Да, може да си хапна малко.
— Как малко, чеденце?
Само след пет минутки масичката се напълни със закуски. Госпожа Кираз намаза върху филийките краве масло, прецедено кисело мляко, конфитюр, мед, петмез и ги нареди една до друга. Имаше и масленки, и шоколадов кейк. По аромата си личеше, че току-що са излезли от фурната.
Майка й не искаше да яде много захарни изделия, за да не се развалят зъбите й. Но в къщата на госпожа Кираз нямаше подобни забрани. По-точно, имаше, но се отнасяха само за дядо й. Господин Кахраман ядеше всичко безсолно, обезмаслено и без захар. И все се оплакваше, че манджите са безвкусни като слама. За Сакъз Сардуня обаче такива правила нямаше. Тук тя можеше да яде всичко, което през останалото време не можеше. Можеше да пие даже чай[5].
— Виж, на това му казват паша-чай — каза баба й. — Малко чай, много вода и малко мед.
— Може ли момичетата да пият паша-чай, жено? — попита господин Кахраман през смях. — Момичетата не стават паши.
— Правилно, тогава нейният е чай-фея.
Докато отпиваше от чая-фея, Сакъз Сардуня се замисли. Сигурно един ден и момичетата ще могат да стават паши. Реши да сподели това в дневника си при първа възможност.