Може би то трупаше енергия там, където имаше книги. Когато наблизо имаше разкази, приказки, стихове, камъчетата светеха. Това означаваше, че е оставено в библиотеката, за да събере сили. Когато Сакъз Сардуня занесе кълбото у дома, всичко беше наред, защото и в нейната стая имаше много книги.
Но тук положението беше различно. Госпожа Кираз и господин Кахраман не четяха нито романи, нито стихове. По рафтовете стояха само статуетки и пожълтели фотографии. Затова и вълшебното кълбо бе останало без енергия. Там, където нямаше книги, то отслабваше и изгубваше магията си.
Докато мислеше за тези неща, Сакъз Сардуня се приближи до прозореца и погледна навън. Изведнъж между клоните на дървото забеляза очи, които любопитно я наблюдаваха. Едно момиченце, което никога не бе виждала, я гледаше от отсрещния край на градината.
Колко интересни очи имаше. Сакъз Сардуня я погледна удивена. Да, не се лъжеше. Момичето имаше огромни розови очи — досущ като на зайците. Сините й коси стояха право нагоре, сякаш бяха завързани с невидима нишка. Ушите й бяха извити, а носът — чип. Страните й бяха обсипани с разноцветни лунички. Ако човек я погледнеше внимателно, приличаше на странна играчка. Или на картина, нарисувана от някой ексцентричен художник.
— Момиченце рисунка — прошепна Сакъз Сардуня смаяна.
НОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ
Сакъз Сардуня отвори прозореца. Стъпи на перваза и скочи в градината. Като видя, че идва към нея, момичето рисунка пристъпи плахо напред. Вероятно беше на около десет или единайсет. Кожата й беше бяла, сякаш изскочила от чувал с брашно. На ръката си имаше огромна гривна. Едната страна на гривната бе оплетена със сини влакна, а другата — със зелени. В средата блестеше стъклена топка.
— Ти пък коя си? — попита Сакъз Сардуня.
— Казвам се Зелиш.
— В коя къща живееш? — попита пак Сакъз Сардуня, посочвайки улицата.
— В никоя — отговори Зелиш — Ние не сме оттук.
— „Ние“ ли каза?
— Да, аз и братчето ми — отвърна Зелиш и посочи близката круша.
Зад дървото стоеше момченце. Беше най-много на девет, нисичко и пълничко. Чисто черните му коси с разпилени къдрици стърчаха нагоре, наляво и надясно. Приличаше на ексцентричен певец. Ала беше много срамежлив. Той излезе иззад дървото, където се криеше, и предпазливо направи крачка-две напред.
— Здравей! — каза Сакъз Сардуня.
— Здра-а-авей.
— Братчето ми заеква — каза Зелиш.
Сакъз Сардуня го погледна с любопитство. Никога не беше се запознавала с някого, който да заеква. Навсякъде и винаги досега все тя бе различната. За първи път се запознаваше с необикновени като самата нея деца. А всъщност всеки вероятно беше необикновен и различен, но това не можеше веднага да се разбере.
— Ка-каз-вам се Асутай — рече момчето.
— Не съм чувала такова име — каза Сакъз Сардуня и цялата се изчерви. Досега все другите говореха така за нея. За първи път и тя изрече същите думи, а после си помисли, че не бива да казва неща, които самата тя не би искала да чуе. Засрами се.
Добре че момчето не разбра нищо. Само сви рамене.
— Ти може да не си чу-чу-вала. Но то-това е моето и-име.
— Извинявай, не трябваше да казвам това. Всъщност всички смятат, че моето име е странно. Аз съм Сакъз Сардуня.
— Колко хубаво име имаш — рече Зелиш. Асутай също кимна.
Сакъз Сардуня не можа да повярва на ушите си. За първи път някой казваше, че името й е хубаво.
— Ааа… какво значи името ти? — попита тя момчето. — Какво значи Асутай?
— Щу-щуро конче! Но аз м-май ни-никак не с-съм щур.
— Много ми е приятно — каза Сакъз Сардуня усмихната. — Откъде идвате?
Зелиш махна с ръка някъде надалеч:
— От страната Лерапри.
— Леее, какво???
— Страната на Легендите, Разказите и Приказките.
— Няма такова място — заяви Сакъз Сардуня. — Аз съм много добра по география.
Този път Зелиш сви рамене.
— Може би още да не са разказали този урок.
Сакъз Сардуня се замисли за миг.
— Добре, а какво е това място? Какво вирее там?
По сладкото личице на Зелиш премина сянка.
— Страната ни вече не е като преди. Някога беше зелена, със звънливи потоци; в горите живееха феи и змейове. Но вече е почти пресъхнала.
— Феи ли? Змейове? Хайде де!
— Май не ми вярваш — каза Зелиш. — И на приказките сигурно не вярваш. Но ще отречеш ли, че има такова нещо като приказка? Всички приказки, които знаеш, са дошли от нас. После са се разпространили по цялата земя.