— Как така?
— Ами така… — отвърна Зелиш и продължи да обяснява: — Първо, тръгваме на път и събираме идеи от различни страни. После, буква по буква, ги слагаме в чувалите, които носим. Това е, така да се каже, „суровината“.
— После? — попита Сакъз Сардуня любопитно.
— После се прибираме в страната си, където се намира Азбуковият мисловен център. Събираме се там, преглеждаме и преценяваме всяка мисъл, обработваме всичко и накрая произвеждаме съвсем нови истории, приказки и легенди. Нашата и останалите държави по света ги свързва дългогодишно приятелство. По-точно, свързваше ги.
— Какво се промени? Защо пресъхва страната ви?
Зелиш въздъхна дълбоко.
— Ами нещата стоят така — когато тук, у вас, някое дете иска да прочете книга, когато някой възрастен разкаже история или приказка и се роди нова идея, при нас — на осмия континент — разцъфва цвете и изчуруликва птичка. Или запява водопад. Всичко, което става тук, влияе върху нас.
Сакъз Сардуня сви вежди. Понечи да възрази:
— Но на земята има седем континента! — Ала изведнъж се сети за глобуса. Дали това, за което говореше Зелиш, не беше странното място върху вълшебното кълбо? Добре, но ако имаше осми континент, защо любимата й учителка госпожа Лейля не им бе разказала за него? Да не би и тя да не знаеше, че съществува?
— Защо се развалиха отношенията между държавите? — попита Сакъз Сардуня.
— Работата е там, че децата не четат и не мечтаят, както някога. По цял ден играят на компитрите си.
— Компютри — деликатно я поправи Сакъз Сардуня. — И аз обичам компютърните игри.
— Разбира се, нека си играят. Но и да четат книги — каза Зелиш. — На човек му трябва въображение. Като хляба и водата. Някога децата са се впускали в приключения, играели са на улицата, мечтаели са. Ставали са пирати, каубои и дори извънземни. Сега не им разрешават даже да излизат навън. И какво правят вкъщи? Или играят електронни игри, или гледат телевизия.
— Точно така! — съгласи се Сакъз Сардуня развълнувана. — Татко ми е разказвал, че детството му е минало на улицата. Децата изобщо не са влизали вкъщи. Майките им са ги викали от балкона, когато се стъмвало, и чак тогава са се прибирали. Казва, че сегашните деца такова нещо не знаят. Не мога да обясня това на мама. Все разправя за доматите — че не миришат.
Двете деца гледаха Сакъз Сардуня с удивление.
— Как ще се развие въображението на детето, ако не играе на улицата и не чете книги у дома? — продължи Сакъз Сардуня.
— Права си — съгласи се Зелиш. — Ако няма творчески идеи, осмият континент ще се превърне в пустиня. Реките ще пресъхнат, дърветата няма да раждат плодове. Ще настане глад и суша. Тогава няма да можем да ви изпращаме приказки, разкази и легенди. И така постепенно ще пострада целият свят. Навсякъде ще засъхне.
— Би било много страшно — каза Сакъз Сардуня.
— Знам. Трябва да направим нещо, за да не се стигне дотам. Трябва да спасим континента си. Затова тръгнахме на път. Седмици наред аз и братчето ми обикаляме — на изток и на запад, и събрахме куп идеи.
Чак тогава Сакъз Сардуня забеляза огромните торби, подпрени на стената. Бяха пълни с разноцветни букви.
— Трябва час по-скоро да ги занесем в страната си — заяви Зелиш. — С тяхна помощ ще разработим нови истории и стихове. А после те ще се разпространят из четирите края на света.
— Има нещо, което не разбирам. Защо не използвате собствените си мисли? — попита Сакъз Сардуня.
Зелиш се изчерви. Явно изпита неудобство от този въпрос.
— Да, сигурно ще успеем да измислим приказка, разказ или легенда, но ни е трудно да намерим първоначалната идея. Ние не сме съзидателни като вас. Нямаме такава дарба.
— Мисля, че всеки има — каза Сакъз Сардуня.
— Всеки, да. Но не и ние.
Сакъз Сардуня я слушаше с любопитство, но все пак не беше убедена. Изведнъж й хрумна друг въпрос.
— Добре, а какво правите в градината на баба?
— Последвахме кълбото — отвърна Зелиш. — Беше ни трудно, защото сигналите тук отслабнаха. Няколко пъти се изгубихме по пътя.
— Сигнали ли? — попита Сакъз Сардуня смаяна и се загледа в гривната на Зелиш. Кристалната топка непрекъснато променяше цвета си под лъчите на слънцето.
— Да, вълшебното кълбо ни изпраща сигнали — поясни Зелиш. — На всеки, който напусне страната, дават такова кълбо, за да не се загуби. Още като пристигнем, го слагаме между книгите, за да не се изчерпи енергията, която му е нужна, за да работи. После чрез сигналите, които се излъчват от него, и гледайки картата на гривната, намираме пътя. Ако някой вземе кълбото и силата му отслабне, трябва отново да се зареди. Налага се пак да се сложи сред книгите, за да възстанови енергията си.