— Когато къ-кълбото беше в Истанбул, в тво-твоята къ-къща, знаехме къ-къде е, но се-сега си-си-сигнал-л-ите на-ма-ма-ляха — каза Асутай.
— Защото в стаята ми има много книги, а при баба ми няма. И аз забелязах; още когато дойдохме тук, светлината на кълбото намаля — обясни Сакъз Сардуня.
— Да, там, където има книги, силата му се увеличава — потвърди Зелиш.
— Сега разбирам. Значи вие сте го оставили в библиотеката на училището — каза Сакъз Сардуня.
Асутай поклати глава.
— Дойдохме да про-про-вер-р-им, но беше из-з-чез-знало.
— Ако липсват сигналите, които кълбото изпраща до гривните ни, няма да можем да намерим пътя и да се върнем в страната си. Дни наред го търсим, за да го заредим отново — каза Зелиш.
Сакъз Сардуня се натъжи.
— Простете ми. Аз съм виновна. Не трябваше да го изнасям от библиотеката. Нямах право да го сторя.
— Стана-на-лото, ст-а-нало. Я-яд-осах-ме се, но ни ми-мина. Не ти се с-с-сърдим вече — каза Асутай.
— Без да искам, ви навредих — рече Сакъз Сардуня — Искам да ви помогна, за да поправя грешката си. Ще дойда с вас.
Зелиш сбърчи чело.
— Ние идваме лесно от Лерапри, но обратното е много трудно.
— Някой успял ли е да отиде? — настоя Сакъз Сардуня.
— Да — отвърна Зелиш и разпери ръце встрани. — Има такива.
— Кои са те?
— Поетите, писателите, кинорежисьорите, художниците, музикантите… И, разбира се, децата. Техните мечти са най-хубави.
— Значи е възможно — отбеляза Сакъз Сардуня. — А кои са тези деца?
— Понякога децата с голямо въображение посещават страната ни. Както и тези, които намерят кълбото. И те идват.
— Като мен! — възкликна Сакъз Сардуня.
— Да, като теб — каза Зелиш. — Но първо те моля да ме изслушаш. Това не е безопасно. По пътя може да възникнат много трудности.
— Чудесно! — зарадва се Сакъз Сардуня, без да слуша по-нататък. — Да тръгваме!
Асутай и Зелиш се спогледаха тревожно. Но Сакъз Сардуня отдавна бе тръгнала.
СИЛАТА НА КНИГИТЕ
Сакъз Сардуня скочи през прозореца в стаята си и взе кълбото от стенния часовник с кукувичката. От хола се носеха гласовете на баба й и на съседките. Бързо, без да губи време, тя се върна в градината.
Развълнувана, Зелиш се спусна към нея.
— Кълбото ни! — извика радостно.
Стъклените камъчета леко проблеснаха.
— Го-гор-ркото, енергията му е свъ-свършила — изплака Aсутай.
— Кълбото се зарежда като мобилен телефон… Но вместо с електричество става от книгите — каза Сакъз Сардуня.
— Мобилен телефон ли? — попита Зелиш, учудена. — А, да, сетих се какво е!
Сакъз Сардуня я погледна любопитно.
— Вие не ползвате ли мобилни телефони?
— Не.
— Сериозно ли? Тук всички ползват освен децата — заяви Сакъз Сардуня. — Така се свързваме помежду си. Вие как го правите?
— Чрез мислите си.
Сега Сакъз Сардуня се учуди. Но преди да каже каквото и да било, Зелиш я попита припряно:
— Къде можем да намерим повече книги в това градче?
— У бабини няма много. Мисля, че и в домовете на съседките няма — отвърна Сакъз Сардуня. — Сигурна съм, че има ученици, които обичат да четат, но не можем просто така да нахлуем в къщите им.
Настроението им се развали. Спогледаха се, отчаяни.
Сакъз Сардуня обаче бе не само умно, но и много изобретателно дете. Никога не се предаваше в такива ситуации и се опитваше да намери изход. И сега направи така. Изведнъж лицето й просветна.
— Ами, да! Знам къде трябва да отидем! Хайде!
— Къ-къде? — попита Асутай.
Очите на Сакъз Сардуня проблеснаха. Усмихна се.
— Хрумна ми нещо. Ще се върнете в страната си. Но първо ще заредим кълбото!
Книжарница „Небесна дъга“ беше единствената в Шириндияр, в която продаваха и книги. Като малка Сакъз Сардуня бе идвала тук няколко пъти.
Когато стигнаха до книжарницата, Зелиш хвана Сакъз Сардуня за ръка.
— Не знам дали има някого вътре, но не се учудвай, ако не ни видят.
— Защо да не ви видят?
— Виждат ни само тези, които са намерили вълшебното кълбо. За другите сме невидими. Така че, само ти ще говориш.
— Еха! — възкликна Сакъз Сардуня. Много й се искаше понякога и тя да е невидима. Да обикаля незабелязано наоколо и да слуша хората, да влиза в библиотеката, когато е затворена, та дори да яде пред майка си колкото си ще сладолед и шоколад.