Сакъз Сардуня не можеше да повярва на очите си. Това бяха крилати коне.
ГОРАТА НА ИЗБОРА
Единият беше млечношоколадов на цвят, а другият — шоколадовомлечен. Момичетата се качиха на първия кон, а Асутай — на втория.
— Като искаме да литнем, пляскаме четири пъти с ръце — каза Зелиш. — А ако искаме да се приземим — три пъти.
Плеснаха четири пъти и литнаха.
— Олеле! — извика Сакъз Сардуня. Лицето й бе побеляло от страх. Хвана се здраво за гривата на коня. Не можеше да отвори очи и да погледне надолу, защото щеше да й се завие свят.
— Да не би да не обичаш конете? — попита Зелиш.
— Обичам ги, но предпочитам тези, дето тичат, а не летящите.
Асутай и Зелиш се разкикотиха.
— Повдига ми се — рече Сакъз Сардуня. — Някои страдат от морска болест, на други им става лошо в кола. Аз май имам конска болест.
— Не се безпокой — утеши я Зелиш. — След малко ще свикнеш.
И наистина стана така. Макар че не беше спокойна като другите, Сакъз Сардуня свикна да лети във въздуха. Носеха се над реки, равнини и планини. Видяха села, малки и големи градове. Прелетяха над покриви. Колко странно, че никой долу не забелязваше какво се случва. Хората бяха толкова заети със собствения си живот, че изобщо не вдигаха глави към небето.
Покрай тях прелитаха птичи ята и цветни хвърчила. Срещнаха и един балон, откъснал се от връвта. Кой знае кое дете бе го изпуснало. Минаваха между облаците. Издигаха се все повече и повече. По-нататък видяха самолет. Двамата пилоти с ужас гледаха Сакъз Сардуня, залепили носове в стъклото. А тя им махна усмихната. Дори да разкажеха какво са видели, никой нямаше да им повярва.
Накрая стигнаха до голям остров насред океана. Сакъз Сардуня се усмихна развълнувана. Островът приличаше на оня континент, който бе видяла върху вълшебното кълбо! И наистина, отдалече наподобяваше отворена книга. Виждаха се реки, планини и долини. Но тя забеляза нещо странно: по-голямата част бе обвита в зеленина, а някои места бяха много сухи, с избледнели цветове.
— Виждаш ли? Настъпила е суша — каза Зелиш натъжена — и все повече се разраства.
Плеснаха три пъти с ръце и конете започнаха да се снишават. После един подир друг слязоха на земята.
— Тук е входът на моята страна — обяви Зелиш с блеснали очи. — Наричаме това място Гората на избора.
Гората на избора бе пълна със стари дървета. Изпадалите жълти листа се стелеха като мек килим.
— Отт-тук на-натт-атък ще т-тряб-бва да вървим — каза Асутай. — До стт-оли-цц-ата ни Азбуквия има п-пряк п-път.
— Чудесно! — зарадва се Сакъз Сардуня. — Да вървим!
Теглейки конете за юздите, те навлязоха в гората. Прохладен ветрец облъхна лицата им. Тъй като дърветата бяха много и нагъсто, не проникваше слънчева светлина. Беше доста тъмно.
Изведнъж Зелиш спря.
— Не може да бъде!
— Какво стана? — попитаха другите в един глас.
Зелиш показа гривната си. Отблясъците й гаснеха, а картата вътре избледняваше.
— Сигурно някой е намерил кълбото — предположи тя. — Свалил го е от рафта. Щом се отдалечи от книгите, светлините започват да бледнеят.
— Олелееее, как-какво ще п-правим сега?! — завайка се Асутай.
— После ще мислим за това. Сега трябва да вървим — заяви Сакъз Сардуня.
Зелиш вдигна вежди.
— Без кълбото ще се изгубим.
— Как така? Не знаете ли пътя? — попита Сакъз Сардуня.
— Не, винаги отиваме и се връщаме с помощта на кълбото. Не можем сами да намерим пътя — каза Зелиш. — Виждаме картата само чрез сигналите, които то ни изпраща. И се ориентираме по нея. Но сега…
Тя погледна тъжно гривната си. Светлината напълно бе изгаснала.
— Сигурна съм, че можем да намерим пътя сами — обади се Сакъз Сардуня, за да вдъхне увереност на приятелите си.
Без да знаят накъде да вървят, тримата навлязоха в гората. От дълбините й се носеха гласове на непознати животни. В тъмнината сякаш хиляди очи ги следяха.
* * *
Дълго вървяха така. Умориха се. По някое време вниманието им привлече една червена роза с гъсти листа.
— Никога не съм виждала толкова голяма роза — почуди се Сакъз Сардуня. — Истинска ли е?
— Само я помириши — каза Зелиш.
Из въздуха се носеше чудесен аромат на рози. Когато доближиха цветето, видяха, че на всяко листо има буква, направена сякаш от скъпоценни камъни.