Веднъж, когато баща й четеше вестник след закуска, една новина на последната страница привлече вниманието й. В текста се разказваше за странните имена, които известните певци и филмови звезди дават на децата си. Така научи, че на света има и други хора с необикновени имена като нейното — например Праскова, Ябълка, Смокиня, Славей, Океан, Син ангел, Шекерпаре[2]… Какво ли изпитваха те? Какво ли биха изпитали, като пораснат и станат господин Океан или госпожа Славей?
Но даже и тези имена не й се струваха толкова трудни като нейното. Защото тя се казваше Сакъз Сардуня.
— Мамо, откъде ви хрумна това име? — бе попитала веднъж.
— Име на цвете, чедо, виж колко е хубаво — бе отговорила майка й. — Като Върбинка, Азалия, Лале, Теменужка… Няма разлика.
— На тия имена никой не се подиграва. Но на мен всички ми се смеят.
— На теб така ти се струва. Защо да ти се смеят? Всички обичат цветята. Точка!
Когато искаше да сложи край на някой разговор, госпожа Хайал винаги казваше накрая „Точка!“. Тъй като Сакъз Сардуня знаеше това, само въздъхна. Понякога беше много трудно да обясниш нещо на възрастните.
Отвори енциклопедията и започна да чете. Наистина имаше растение, което се казваше сакъз сардуня. На латински звучеше още по-странно: Pelagronium peltatum. Цветовете му бяха бели, розови, жълти или червени. Родината му беше Южна Африка. Растеше в саксии и можеше да цъфти цяла година. Слагаше се по балконите и первазите на прозорците. Листата му имаха особен аромат, подобен на лимона. Заради миризмата мушичките и буболечките не се лепяха по тях.
Дълго беше гледала картинката. Впрочем растението й бе харесало. Беше хубаво, приятно. Ала това не беше я убедило. Ако баща й и майка й искаха да й дадат непременно име на цвете, защо не бяха я нарекли Роза или Жасмин?
Навсякъде в книгите, особено в комиксите, имаше много герои с какви ли не странни имена. Разбира се, и в анимационните филми. За тях това не беше проблем. И без това живееха в някакъв въображаем свят. Там никой не се отнасяше лошо към никого заради името му, феята Камбанка, Разбивачът Ралф, Цар Лъв или Големият лош вълк… В историите имаше толкова много герои с необикновени имена.
Сакъз Сардуня обаче нито беше героиня от роман, още по-малко въображаема. Тя беше обикновено момиче, което живееше в тих квартал на Истанбул. Децата в училище й се подиграваха заради името. Винаги когато учителката правеше проверка по списъка, горката Сакъз Сардуня потъваше вдън земя от срам.
— Керем?
— Тук съм, учителко!
— Назлъ?
— Тук съм, учителко!
— Сакъз Сардуня?
Когато дойдеше нейният ред, целият клас се провикваше в един глас:
— В САКСИЯТА!
В такива случаи на Сакъз Сардуня й се искаше да избяга навън почти разплакана. Тъй като беше послушно дете, тя, разбира се, не вършеше такива лоши неща. Само навеждаше глава и седеше мълчаливо на чина си.
Палавите момчета в класа бяха измислили и стихче за нея:
Вали дъждът, води се леят,
Сакъз Сардуня през стъклото гледа.
Реки преливат, лодките потъват,
Сардуня водата в саксията си пие.
Всеки път, когато валеше дъжд, те започваха да пеят тази песен. Какво можеше да направи Сакъз Сардуня? Слушаше безпомощно.
Понякога се разбираше добре с някой от съучениците си. Заедно излизаха в междучасието, заедно сядаха на масата за обяд, споделяха си тайни. Няколко дни минаваха чудесно. После обаче Сакъз Сардуня виждаше, че и новото й другарче се подиграва (или се подсмихва отстрани) на името й заедно с другите деца. Тогава много я заболяваше.
Истинският приятел не прави така. Не бива да се подиграва на другаря си само за да е като останалите. „Предпочитам да си играя сама, отколкото да имам приятели само наужким“, казваше Сакъз Сардуня. Беше самотна. Понякога й се струваше, че е сам-самичка на света.
Веднъж в една от книгите, които бе прочела, й направи впечатление следната мисъл: „Всеки на земята има свой двойник в космоса. Каквото прави човекът на Земята, същото прави и човекът на някоя друга планета. Например, ако плачеш, и двойникът ти там плаче; ако се смееш, и той се смее“.
Това я бе заинтересувало. Няколко нощи по ред беше наблюдавала небето. Знаеше, разбира се, че звездите са много далеч оттук. Ала все пак се бе надявала да види как едно момиченце обикаля там. Една извънземна Сакъз Сардуня, която прилича на нея, но със зелена като на гущер кожа, големи уши и очи, светещи като електрически крушки…