Асутай толкова се притесни, че започна да плаче. Даже не чу какво му подсказа феята.
— Н-н-н-не зн-н-нам.
Феята избухна в смях.
— Много просто. Трънливият камък[6]!
— Искаме последна възможност — примоли се Сакъз Сардуня.
— Добре, но ако пак не знаете, значи сте загубили. Ще трябва да се върнете.
Сакъз Сардуня прегърна приятелите си и им прошепна:
— Разбрах й номера на тази фея. Тя усеща страховете ни. Ако вярваме повече в себе си, въпросите ще бъдат по-лесни. Ако се тревожим, въпросите стават по-трудни.
— Ясно — каза Зелиш.
Обърнаха се пак към феята и извикаха:
— Готови сме!
И тримата гледаха решително.
Никой вече не трепереше.
— Много е крехко, но нито е керамика, нито стъкло. И все пак колко е чупливо, очите не съзират. Познай какво е то?
Сакъз Сардуня първа се обади:
— Много е просто.
— Хайде, хайде, няма начин да знаете — каза феята.
Децата се спогледаха усмихнати. И тримата знаеха правилния отговор.
— Сърце! — викнаха те в един глас.
Като чу това, феята помръкна.
— Добре — съгласи се тя и неохотно се дръпна встрани. — Хайде, минавайте!
Когато тримата излязоха от гората, вече крачеха по-бодро.
— Значи, когато не се притесняваме, се справяме по-добре — заяви Асутай.
— Точно така — отвърна Сакъз Сардуня. Извади дневника си и си записа тази мисъл. После се усмихна.
— Сетих се нещо. Нали заекваш по-малко, когато си с любимите си хора?
— Ами да.
— Тогава гледай все да има някой приятел до теб.
— Как така? Приятелите ми не могат да бъдат постоянно с мен.
— Напротив. Дори има един, който всякога може да е с теб.
— И кой е той? — почуди се Асутай.
— Ами ти самият! У теб се крие приятел, който винаги ще те разбира.
* * *
След малко отново стигнаха до нива с нацъфтяла лайка.
— Май това място ми е познато — каза Сакъз Сардуня.
— Олеле, върнахме се в началото! — възкликна Зелиш.
Да, пътят се извиваше като змия, но змия, която си е глътнала опашката. Бяха направили пълна обиколка и отново се бяха озовали на същото място. Изведнъж, какво да видят! Малко по-нататък ги очакваше вещицата. На всичкото отгоре се подсмихваше!
Зелиш се ядоса.
— Защо не ни каза, че ако изберем пътя на земята, ще се върнем в началото? Виж, пак сме тук!
— Не е същото — рече вещицата. — Научихте нови неща. Променихте се, вече сте други хора.
Ала децата толкова бяха се разочаровали, че не я слушаха.
— Нали ви казах? Трябваше да изберем водата — оплака се Асутай.
— Тогава да се върнем обратно — предложи Сакъз Сардуня. — Сигурно пътят на водата е правилният. И отново тръгнаха на път.
ВОДА
Бяха уморени и гладни. Спряха на брега на реката да си починат. Водата бе съвършено чиста. Пиха с шепи до насита. После огледаха пълноводната река. Пред очите им минаваше пасаж риби. Стотици рибки плуваха паникьосани. Сякаш бягаха от нещо.
— Какво става? — попита Сакъз Сардуня.
Още не бе свършила въпроса си, когато от водата изскочи една сьомга и проговори. Децата гледаха смаяни.
— Защо се чудите, нали в приказките рибите говорят?
— В приказките? — попита Сакъз Сардуня.
— Да! Всъщност рибите винаги говорят. Затова непрекъснато отваряме и затваряме устите си. Ние говорим, но вие не ни чувате.
Сакъз Сардуня разгърна дневника си и записа: Понякога, когато не знаеш какво е казал някой, не е защото той не може да говори, а защото ти не го чуваш.
— Защо бягате? — полюбопитства Асутай.
— Реките бързо пресъхват, водите им се отдръпват — отвърна рибата. — Вировете, в които досега си плувахме спокойно, вече ги няма. И тръгнахме към местата, където водата е бистра. Но скоро и те ще пресъхнат. Животът ни е в опасност!
— Равновесието в страната ни е нарушено — отбеляза тъжно Зелиш. — Час по-скоро трябва да занесем в столицата Азбуквия идеите, които събрахме.
— Но как ще минем о-о-тсреща? — попита Асутай.
Чак тогава забелязаха колко широка, дълга и дълбока е реката.
— Има няколко условия, за да минете по водния път — обясни щуката. — Първо трябва да отговорите на моите въпроси. Защо водата в чашата е безцветна, а в моретата е синя?