После обаче се бе отказала да мисли такива неща. Всъщност не вярваше, че има друго момиче като нея, та дори да е извънземно. Тя беше единствената Сакъз Сардуня в целия огромен космос.
Детето с най-странното име на Земята.
Което никак, ама никак не обичаше.
ДЕТСКИ АКЪЛ
Няколко пъти Сакъз Сардуня беше се оплакала на баща си и майка си от името си. Но те не се отнесоха сериозно. Изобщо вероятността да разговаряш сериозно с възрастните бе толкова малка, колкото да завали сняг през август. Обикновено, когато станеше дума за нещо, което не им харесваше, те или се правеха, че не чуват, или отминаваха въпроса със смях. А понякога се скарваха ядосано; така темата биваше прекратена.
— Мамо, дали можем да сменим името ми? — бе попитала Сакъз Сардуня преди години. Тогава беше четири-петгодишна. Още не беше тръгнала на училище, но вече бе разбрала, че с това име ще си има проблеми.
— А, защо, мила? Как може човек да не обича името си? — беше отговорила госпожа Хайал, смръщвайки тънките си вежди. — Колко неприлично, да не съм чула повече. Името ти ще ти се разсърди.
— Ще ми се сърди ли? — бе се разтревожила Сакъз Сардуня.
— Разбира се. После може да си останеш ей така, без име. Няма как да те повикат. Защото няма да знаят как да се обърнат към теб. Ще викат: „Хей, ти, погледни насам!“. Но тогава всички ще се обръщат, понеже няма никой, който да е „ти“! Както и всички са „аз“!
— Мамо, объркваш ме.
— Ех, точно това ти казвам и аз. Ако не използваш името си, ще се объркваш! Недей да обиждаш името си! Точка!
Според госпожа Хайал много неща на този свят може да се обидят. Оставената наполовина чаша с вода плаче, необлечените дрехи се сърдят, изхвърлените изпочупени вещи се натъжават. Ако не харесаш някой подарък за рождения си ден (дори да е мълчаливо нехаресване), ангелите ти се сърдят и никой вече няма да ти дава подаръци. Ако не напишеш домашните си, уроците се обиждат и може да повториш класа. Ако не сгъваш всяка вечер дрехите си за училище, те ще се докачат и няма да завършиш. Най-много се обиждат ястията. Затова госпожа Хайал винаги настояваше дъщеря й да не оставя храна в чинията си.
— Не слагай много ориз. После всяко оставено оризче ще плаче.
Веднъж Сакъз Сардуня не издържа и попита:
— Мамо, на сварените зеленчуци бият ли им сърцата? На геврека, който излиза от фурната, куркат ли му червата? Чува ли ни варената царевица?
— Ааа, какви ги измисляш?
— Като захапя хляба, боли ли го? Като ям баницата, сиренето в нея поврежда ли се? Като беля ябълката, тя срамува ли се?
— Разбира се, че не, мила. Що за глупости!
— Тогава защо винаги ми казваш, че храната в чинията ще плаче? Щом храната не е жива… щом няма сърце… как така ще плаче?
Майка й остана като втрещена. В един момент не знаеше какво да каже. След това кратко се изсмя:
— О, боже, Сакъз Сардуня, я не ме занимавай! Детски акъл!
Значи имаше нещо като „детски акъл“. Щом възрастните толкова го повтаряха. Добре, а пубертетите? (Братовчедка й Бахар беше на тринайсет години.) Тогава техният би трябвало да е „пубертетски акъл“… На младите — „младежки акъл“… На тия, на средна възраст — „средновъзрастен акъл“… На пенсионерите — „пенсионерски акъл“… И разбира се, на старите би трябвало да е „старчески акъл“. Да, но всяко дете е различно от другото. Със сина на съседите от долния етаж — шумния (постоянно риташе топка вкъщи) и непослушен (връзваше консервени кутии на опашките на котките) Ефекан, бяха на една възраст. Обаче Сакъз Сардуня смяташе, че умовете им работят по съвсем различен начин. Защото умът на Ефекан работеше само за бели. А Сакъз Сардуня бе послушно момиче.
Тя не можеше да разбере защо майка й все казваше: Ако не учиш, уроците ще се разсърдят, ако не ядеш, храната ще се разсърди, ако не поканиш съседите, ще се разсърдят, ако не изядеш всичко в чинията, когато си на гости, домакините ще се разсърдят…
Сякаш се страхуваше, че някой ще й се разсърди. Дали затова всеки ден си слагаше едно и също червило и се сресваше все по един и същ начин?
Дали се страхуваше, че гримът и дрехите ще й се разсърдят?
Сакъз Сардуня не искаше да обижда името си. Тя беше дете с добро сърце и нямаше лоши намерения към никого. Но ето че не обичаше името си. Не можеше да го обикне. Защо възрастните кръщаваха децата си с имена, които им хрумваха ей така? Наистина се чудеше на някои неща, които те вършеха. Защо никой възрастен не искаше да се посъветва с детето си? Не беше правилно за толкова важно нещо като името, което ще носи цял живот, детето да няма право на мнение.